Фредерик Пол: Проклятието на Мидас

Мори преглътна.

— Спомням си — каза той унило. — Е, добре. Къде да застана?

— Ето тук — посочи Феърлес. — Вие сте вие, Карадо е вашата майка, аз съм баща ви. Моля неучаствуващите доктори да се отдръпнат. Отлично. А сега, Мори, ето ни сутринта на Коледа. Честита Коледа, Мори!

— Честита Коледа — каза Мори вяло. — Ъ-ъ… Мили татко, къде е моето… ъ-ъ… кученцето, което мама ми обеща?

— Кученце ли! — възкликна Феърлес от все сърце. — Майка ти и аз имаме за теб нещо много по-хубаво от кученце. Просто надзърни под дървото ей там — робот ! Да, Мори, твой собствен робот — напълно автоматичен другар-робот за теб с трийсет и осем лампи и в естествени размери! Хайде, Мори, приближи се и му заговори. Казва се Хенри. Хайде, момчето ми.

Мори усети внезапно необясним сърбеж отвътре под носната кост. Каза с треперещ глас:

— Но аз… аз не исках робот.

— Разбира се, че искаш робот — прекъсна го Карадо. — Хайде, детето ми, поиграй си с твоя хубав робот.

Мори изрева:

— Аз мразя роботите! — Огледа докторите около себе си, лекарския кабинет със сива ламперия. Добави предизвикателно: — Чувате ли ме всички! Продължавам да мразя роботите!

Настъпи секунда пауза; после заваляха въпросите.

Бе минал половин час, когато секретарят влезе и съобщи, че времето е изтекло.

За този половин час Мори бе превъзмогнал треперенето си и бе потиснал силното си, моментно избухване, но си бе спомнил и нещо, забравено от тринайсет години.

Той мразеше роботите.

Чудното не се състоеше в това, че младият Мори бе мразил роботите. Чудното беше, че Бунтовете срещу роботите, рушителният яростен сблъсък на плът с метал, борбата до смърт между човечеството и неговите машинни приемници… изобщо не бяха станали. Едно малко момче мразеше роботите, ала мъжът, в който бе израсло то, работеше рамо до рамо с тях.

И все пак, винаги и непрекъснато досега новият работник, кандидатът за работа беше едновременно и неизбежно извън закона. Вълните прииждаха — ирландци, негри, евреи, италианци. Натъпкваха ги и ги затваряха в гетата им, където те кипяха и произвеждаха, докато най-после растящите нови поколения ставаха еднакви.

За роботите не се предвиждаше такова генетично облекчение. И все пак конфликтът не бе настъпил. Веригите с обратна връзка насочваха противосамолетните оръдия и преустроени и прекроени, намираха приложение в нов вид машина — заедно с чуден низ от зъбци и ръчки, неразрушим и мощен енергиен източник и стотици хиляди детайли и монтажни възли.

И първият робот слезе със звън от работния тезгях.

Задачата му беше собственото му унищожение; но от претопените останки от пробното му тяло почерпиха вдъхновение сто по-добри робота. И стоте пристъпиха към работа, и още стотици, докато се натрупаха милиони върху неизчислими милиони.

И все пак бунтовете не избухнаха.

Защото с идването си роботите носеха един дар и името му беше „Изобилие“.

И докато този дар прояви неподозираните си злини, времето за Бунт срещу роботите бе минало. Изобилието е наркотик, към който се привиква. Безсилен си да намалиш дозата. Захвърляш го, ако ти е възможно; спираш изцяло дозата. Но последвалите конвулсии може да разрушат тялото ти веднъж завинаги.

Наркоманът копнее за зърнистия бял прах; не мрази нито него, нито доставчика, който му го продава. И ако Мори като малко дете мразеше робота, който го бе лишил от кученце, Мори мъжът отлично съзнаваше, че роботите са му слуги и приятели.

Но малкият Мори вътре в мъжа — той никога не можа да бъде убеден.

Обикновено Мори очакваше с нетърпение работата си. Единственият ден в седмицата, през който вършеше нещо, представляваше чудесна промяна в скучното ежедневие на консумиране, консумиране и пак консумиране. Той влезе в яркоосветената чертожна на Компанията за развлечения „Брадмур“ с приповдигнато настроение.

Но докато сменяше уличното облекло с чертожническата си престилка, Хауланд от снабдителния отдел се приближи с многозначителен поглед.

— Уейнрайт те търси — прошепна той. — Най-добре върви направо там.

Мори му поблагодари нервно и излезе. Кабинетът на Уейнрайт имаше размерите на телефонна кабина и беше гол като антарктически лед. Всеки път, когато го видеше, Мори усещаше как вътрешностите му се преобръщат от завист. Представете си писалище без нищо на него освен работна повърхност — нито часовник-календар, нито поставка с писалки в дванайсет цвята, нито диктофони!