Фредерик Пол: Проклятието на Мидас

Но по-късно, в оранжерията, когато Хенри от деликатност ги остави сами, смехът секна.

Мори не забеляза това. Той твърде добросъвестно вършеше всекидневната работа: включи триизмерния телевизор, подбра напитките за след ядене, прегледа вечерните вестници.

Чери се окашля смутено и Мори прекъсна работата, която вършеше.

— Мили — заговори тя нерешително, — тази вечер се чувствувам някак неспокойна. Дали ние… искам да кажа, мислиш ли, че можем просто да си останем вкъщи и… хм, да си почиваме?

Мори я погледна с лека загриженост. Тя лежеше уморено по гръб, с полузатворени очи.

— Не се ли чувствуваш добре? — попита той.

— Отлично. Просто не ми се излиза тази вечер, мили. Нямам настроение.

Той седна и машинално запали цигара.

— Разбирам — рече. По триизмерния телевизор започваше някаква комедийна програма; стана да го угаси и да включи магнетофона. Приглушени струнни звуци изпълниха стаята.

— Имаме резервация в клуба за тази вечер — напомни й той.

Чери се размърда неловко.

— Зная.

— А освен това имаме и билети за опера, които купих миналата седмица. Не обичам да натяквам, мила, но не сме използвали нито един от билетите си за опера.

— Можем да я гледаме оттук, по триизмерната телевизия — рече тя със слаб глас.

— Не е там, работата, мила. Аз… не исках да ти говоря за това, но Уейнрайт от службата вчера ми каза нещо. Каза ми за снощи, че ще бъде на цирк и ще следи дали и ние сме там. А ние не бяхме. Не знам какво да му кажа идущата седмица.

Почака Чери да отговори, но тя мълчеше.

Продължи сдържано:

— Тъй че ако можеш да намериш начин да излезеш тази вечер…

Спря се с увиснала челюст. Чери плачеше мълчаливо и с много сълзи.

— Мила! — едва измънка той.

Приближи се бързо до нея, но тя го отблъсна. Застана безпомощен над Чери и я гледаше как плаче.

— Мила, какво ти е? — попита.

Тя отвърна глава.

Мори се поклащаше на пети. Не за пръв път виждаше Чери да плаче — такава мъчителна сцена имаше, когато Си Дадоха Обет Един На Друг, съзнавайки, че по произход са твърде различни, за да могат да бъдат щастливи, и преди да разберат, че въпреки всичко трябва да принадлежат един на друг… Но за пръв път сълзите й го караха да се чувствува виновен.

И наистина се чувствуваше виновен. Просто стоеше и я гледаше.

После й обърна гръб и се приближи до бюфета. Без да поглежда към готовите ликьори, наля две силни уиски със сода и ги донесе. Сложи едното до нея, отпи голяма глътка от второто.

Със съвсем друг тон произнесе:

— Мила, какво ти е?

Не получи отговор.

— Хайде, кажи. Какво има?

Тя го погледна и потърка очи. Почти нацупено промърмори:

— Съжалявам.

— Зная, че съжаляваш. Слушай, ние се обичаме. Хайде да обсъдим тази работа.

Тя взе чашата си и я задържа за момент, преди да я сложи отново ненапита.

— Каква полза, Мори?

— Моля те. Да опитаме.

Тя повдигна рамене.

Той продължи непреклонно:

— Ти не си щастлива, нали? И то заради… хм, заради всичко това. — С жест обхвана богато мебелираната оранжерия, дебелия килим, множеството машини и уреди за личното им удобство и развлечение, които само чакаха да ги докоснат. Косвено обхвана двайсет и шест стаи, пет коли, девет робота. Мори изрече с усилие:

— Не си свикнала на това, нали?

— Какво да правя — каза Чери. — Мори, знаеш, че се стараех. Ала у нас вкъщи…

— Дявол да го вземе — избухна той, — та нали това е твоят дом. Ти не живееш вече при баща си в оная петстайна къщичка; не прекарваш вечерите си в прекопаване на градината или в игра на карти за кибритени клечки. Ти живееш тук, с мен, твоя съпруг! Знаеше какво те очаква. Обсъждахме всичко това дълго преди да се оженим…

Думите секнаха, защото те изобщо бяха безполезни. Чери плачеше пак, но вече не мълчаливо.

Ридаеше през сълзи:

— Мили, стараех се. Да знаеш как се стараех! Носех всички тия глупави дрехи, играех всички тия глупави игри, излизах с теб колкото ми беше възможно по-често и… ядях всичката тая ужасна храна, докато най-сетне надебелях! Мислех, че ще изтърпя. Но не мога да продължавам повече така; не съм свикнала. Аз… те обичам, Мори, но ако живея така, ще полудея. Какво да правя, Мори… омръзна ми да бъда бедна!

В края на краищата сълзите престанаха, кавгата утихна, влюбените се целунаха и се сдобриха. Но Мори лежа буден тая нощ, ослушвайки се в тихото дишане на жена си от съседната стая, втренчен в мрака така трагично, както бе гледал всеки бедняк преди него.