Емил Зола - Терез Ракен

На другия ден Лоран нае в края на улица Мазарин малко ателие, на което беше хвърлил око още преди месец. Той не искаше да напуска службата преди да си е осигурил убежище, в което да прекарва спокойно дните си далеч от Терез. След две седмици се сбогува с колегите си. Гриве се изненада от напускането му. Млад човек, каза той, с такова хубаво бъдеще, който за четири години беше достигнал заплата, за каквато на Гриве му бяха необходими двадесет години! Лоран го смая още повече, като му каза, че ще се отдаде изцяло на изкуството.

Най-сетне художникът се настани в ателието си. То представляваше квадратно таванско помещение, дълго и широко около пет-шест метра; таванът беше рязко пречупен и имаше широк прозорец, през който по пода и мрачните стени нахлуваше бледа студена светлина. Уличният шум не достигаше до тази височина. Тихата мрачна стая, отворена към небето, приличаше на дупка, на подземие, изкопано в сивата глина. Лоран се обзаведе горе-долу; донесе два пробити стола, една маса, която опря до стената, за да не падне, стар кухненски бюфет, кутията с боите и стария си триножник; единственият разкош на помещението беше широкият диван, който купи за тридесет франка от един вехтошар.

Минаха две седмици, без да помисли да докосне четките. Идваше в ателието между осем и девет часа, пушеше, излягаше се на дивана, чакаше да дойде обед, щастлив, че е още сутрин и му предстоят дълги часове до края на деня. По обяд отиваше да хапне и бързаше да се върне, за да бъде сам, да не вижда бледото лице на Терез. Тогава си почиваше след яденето, спеше и лентяйстваше до вечерта. Ателието му беше мирно кътче, в което не трепереше. Един ден жена му пожела да посети скъпото му убежище. Той отказа, а когато тя въпреки отказа му почука на вратата, не й отвори; вечерта й каза, че целия ден е бил в Лувъра. Страхуваше се Терез да не доведе със себе си призрака на Камий.

Безделието най-сетне започна да му тежи. Купи си платно и бои и се хвана на работа. Понеже нямаше пари за модели, реши да рисува по въображение, без да го е грижа за природата. Намисли да нарисува мъжка глава.

Впрочем той се отказа от самотата; работеше по два-три часа сутрин, а следобед скиташе из Париж и околностите. По време на една от тези дълги разходки срещна пред Института някогашния си училищен другар, който бе постигнал известен успех.

— Как, ти ли си? — извика художникът. — Ах, бедни ми Лоран, никога не бих те познал! Отслабнал си много.

— Ожених се — отговори смутен Лоран.

— Ти женен! Тогава не се учудвам на вида ти… И какво правиш сега?

— Наех си ателие; рисувам по малко сутрин.

Лоран разказа с няколко думи за женитбата си, а после с трескав глас изложи плановете си за бъдещето. Приятелят му го гледаше удивено, което го смущаваше и безпокоеше. Всъщност художникът беше поразен, че не открива в мъжа на Терез тъповатия и склонен към напълняване мъж, който познаваше навремето. Струваше му се, че Лоран е добил по-изискано държане; лицето му беше отслабнало, беше пребледняло, както го изисква добрият тон, цялата му фигура беше станала по-прилична и по-изящна.

— Всъщност ти много си се разхубавил! — не можа да не възкликне художникът.

— Държиш се като дипломат. Много си шик. Къде си се научил тъй?

На Лоран никак не му се нравеше това изследване на приятеля му. Но не се решаваше да си тръгне рязко.

— Искаш ли да дойдеш с мен до ателието ми — запита го най-сетне той, като видя, че не може да се отърве от него.

— С удоволствие — отговори художникът.

Той искаше да посети ателието на някогашния си приятел, защото се чудеше на какво ли се дължи промяната му. Разбира се, не би изкачил пет етажа, само за да види новите произведения на Лоран, от които сигурно щеше да му се доповръща; единственото му желание беше да задоволи любопитството си.

Но когато влезе в ателието и хвърли поглед върху накачените по стените платна, удивлението му нарасна. Там имаше пет етюда — две женски и три мъжки глави, нарисувани с поразителна сила. Четката се отличаваше с широк, силен размах, всеки етюд представляваше чудесни тъмни петна върху светлосив фон. Художникът бързо се приближи и запита удивено, без дори да се мъчи да прикрие изненадата си.

— Ти ли си ги рисувал?

— Да — отговори Лоран. — Това са ескизи; те ще ми послужат за една голяма картина, която съм замислил.

— Кажи, без шеги, наистина ли ти си създател на тези произведения?

— Да, разбира се. Защо се чудиш?

Художникът не посмя да му отговори. „Защото това са работи на художник, а ти винаги си бил бездарен мазач.“ Той остана дълго мълчаливо пред етюдите. Без съмнение не бяха истинска майсторска работа, но в тях имаше нещо толкова своеобразно, така мощно, че те носеха в себе си отпечатък на високо развито артистично усещане. Рисунъкът сякаш изразяваше нещо преживяно. Никога досега приятелят на Лоран не беше виждал такива многообещаващи опити. Когато разгледа подробно платната, той се обърна към автора: