Емил Зола - Терез Ракен

По това време именно животът на съпрузите доби, така да се каже, двойнствен характер.

Сутрин, когато дневната светлина прогонваше нощните ужаси, Лоран бързо се обличаше. Той започваше да се чувства по-добре, обземаше го егоистично спокойствие едва когато влезеше в трапезарията и застанеше пред масата с голямата чаша кафе с мляко, която му приготвяше Терез. Госпожа Ракен, толкова отпаднала, че едва слизаше в магазина, го гледаше, докато се храни, с майчинска усмивка. Той излапваше препечения хляб, напълваше стомаха си и малко по малко идваше на себе си. След кафето изпиваше и по чашка коняк. Това окончателно го възстановяваше. Казваше: „Довиждане, до довечера“ на госпожа Ракен и на Терез, без никога да ги целуне, а после се отправяше към кантората, като се шляеше по улиците. Пролетта настъпи, дърветата по кейовете се покриха с листа, като лека бледозелена дантела. Долу реката течеше с нежен ромон; над нея първите слънчеви лъчи разпръсваха приятна топлина. Лоран сякаш се възраждаше от свежия въздух; той вдъхваше дълбоко тези струи от млад живот, спускащи се от априлското и майско небе, търсеше слънцето, спираше се да погледа сребристите отблясъци, които играеха по Сена, слушаше шумолене по кейовете, опиваше се от острите утринни ухания, наслаждаваше се с всичките си сетива на светлото щастливо утро. Разбира се, в такива минути той никак не мислеше за Камий; случваше му се понякога да спре поглед машинално към моргата от другата страна на реката; тогава се сещаше за удавника без да трепне, спомняше си за глупавия страх, който бе изпитал. С пълен стомах, с освежено лице, той пак си възвръщаше дебелашкото спокойствие и пристигаше в кантората си, където прекарваше целия ден в прозявки, докато дойде края на работния ден. Тук той беше чиновник като всички други, затъпял и отегчен, с празна глава. Единствената мисъл, която го занимаваше, беше да напусне работа и да наеме ателие; той смътно мечтаеше за ново мързеливо съществуване и това беше достатъчно, за да запълни времето му до вечерта. Нито за миг не се сещаше за магазина в пасажа. Вечер, след като от сутринта беше мечтал за края на работния ден, напускаше със съжаление кантората и тръгваше отново по кейовете, изпълнен с глуха тревога и безпокойство. Напразно вървеше бавно, в кая на краищата трябваше да влезе в магазина. А там го чакаше ужасът.

Терез изпитваше същите чувства. Щом Лоран не беше около нея, беше й добре. Тя бе освободила прислужницата, като каза, че в магазина и в стаите им било неподредено и мръсно. Беше започнала да обича реда. Всъщност истината беше, че тя чувстваше нужда да ходи, да действа, да разкършва вцепенените си крайници. Цялото утро сновеше, метеше, бършеше праха, чистеше стаите, миеше чинии, извършваше неща, които по-рано й бяха противни. До обед тези домакински грижи я задържаха на крак, забързана и мълчалива, без да й оставят време да мисли за друго, освен за паяжините, които се спускаха от тавана, и за мазнините, които замърсяваха чиниите. После отиваше в кухнята и приготвяше обяда. Госпожа Ракен се вълнуваше на масата, като я гледаше, че става непрекъснато да носи чинии; тя беше и трогната, и огорчена от необикновеното трудолюбие на племенницата си; мъмреше я, а Терез отговаряше, че трябва да правят икономии. След яденето младата жена се обличаше и най-накрая се решаваше да помогне на леля си в магазина. Там й се доспиваше; победена от безсънните нощи, тя задрямваше, отдаваше се на сладостното вцепенение, което я обземаше, щом седнеше. Това беше лека дрямка, изпълнена със смътна нега, която успокояваше нервите й. Мисълта за Камий изчезваше; тя вкусваше онзи дълбок отдих, който изпитват болните, когато изведнъж престане да ги боли. Чувстваше как тялото й става гъвкаво, умът й се прояснява, потъваше в някаква ободряваща и топла среда. Без тези няколко мига спокойствие нервите й не биха могли да издържат на напрежението; в тези минути тя се запасяваше с необходимите сили, за да изстрада и да понесе ужаса на следващата нощ. Впрочем тя не заспиваше напълно, а само свеждаше клепачи и потъваше в сладка дрямка; когато влезеше някоя клиентка, отваряше очи, предлагаше исканата стока за няколко су и после пак изпадаше в полусънно състояние. Прекарваше така три-четири часа съвършено щастлива, като даваше едносрични отговори на леля си, а после пак потъваше в истинска наслада, освободена от всякакви мисли и обзета от пълна безчувственост. Тя едва хвърляше от време на време поглед в пасажа и се чувстваше особено добре през сивите дни, когато беше тъмно и можеше да скрие умората си в мрака. Влажният отвратителен пасаж, през който минаваха клети прогизнали от вода същества, чиито мокри чадъри се оттичаха по плочите, й приличаше на отвратителен проход и нещо като мръсен и злокобен коридор, откъдето никой няма да дойде да я търси и безпокои. От време на време, като гледаше землистите светлини около себе си и чувстваше пронизващата влага, струваше й се, че е заровена жива; представяше си, че се намира в земята, в обща гробница, натъпкана с мъртъвци. И тази мисъл я успокояваше, утешаваше я; казваше си, че най-сетне е на сигурно място, че ще умре и няма да страда повече. Друг път трябваше да стои с отворени очи; Сюзан идваше при нея и бродираше по цял следобед зад тезгяха. Жената на Оливие, с дребното си лице и вялите си движения, сега се харесваше на Терез, която изпитваше странно успокоение, като гледаше това нещастно, отпуснато създание; тя се беше сприятелила с нея, обичаше да я вижда до себе си, усмихната с бледа усмивка, полужива, внасяща в магазина блудкавия мирис на гробища. Когато Сюзан спреше сините си прозрачни като стъкла очи върху нейните, Терез усещаше как сякаш до костите й прониква приятна хладина. Така протичаше времето до четири часа. Тогава отново отиваше в кухнята и се мъчеше да се умори, като приготвяше вечерята на Лоран с трескава бързина. А когато мъжът й се появеше на прага на вратата, гърлото й се свиваше и страхът отново сковаваше цялото й същество.