Емил Зола - Терез Ракен

От време на време се отпускаха. И веднага пак ги обземаше отвращение и непреодолима нервна възбуда. Те не искаха да се предадат; отново се прегръщаха и отново се отпускаха, сякаш набодени с нажежени игли. Неведнъж се опитваха да преодолеят отвращението, да забравят всичко, да се успокоят, да превъзмогнат кризите. И всеки път нервите им се изостряха, опъваха се и ги довеждаха до такива пристъпи, че може би биха паднали бездиханни, ако останеха в обятията си. Тази борба срещу собственото им тяло ги подлудяваше; те упорстваха, искаха да излязат победители. Най-сетне една още по-остра криза просто ги преви. Получиха толкова силен удар, че очакваха вече епилептичен припадък.

Свити в двата края на леглото, изгарящи и измъчени, те избухнаха в ридания.

А сред риданията им се струваше, че чуват тържествуващия смях на удавника, който се вмъкваше отново с кикот под завивката им. Не бяха успели да го изгонят от леглото, той бе победил. Камий спокойно се изтягаше помежду им, докато Лоран оплакваше своето безсилие, а Терез тръпнеше да не би на трупа да му хрумне да се възползва от победата си и да я притисне като законен господар в разлагащите си ръце. Това беше краят на борбата; бяха претърпели поражение и разбираха, че отсега нататък не ще се осмеляват да си разменят и най-беглата целувка. Кризата на безумна любов, с която се опитаха да преодолеят страха, ги хвърли в още по-дълбок ужас. Усещайки ледения труп, който вече щеше да ги разделя навеки, те проливаха кървави сълзи и се питаха с тревога какво ще стане с тях.

Веднага след бракосъчетанието подновиха с предишното оживление вечерите в четвъртък, точно както се надяваше старият Мишо, когато беше съветвал Терез и Лоран да се оженят. Гостите бяха сериозно обезпокоени след смъртта на Камий. Те идваха плахо в тази потънала в траур къща и всяка седмица трепереха, че това ще е за последен път. Мисълта, че вратата на магазина може завинаги да се затвори пред тях, плашеше Мишо и Гриве, които държаха на привичките си с животински инстинкт и упорство. Те си мислеха, че старата майка и младата вдовица може да се оттеглят една прекрасна сутрин във Вернон или другаде, за да оплакват покойника си, а те ще се озоват на улицата в четвъртък вечер и ще се чудят какво да правят; виждаха се в пасажа как скитат, изпълнени с мечти по „грандиозни“ партии на домино. В очакване на тези дни те срамежливо се наслаждаваха на последните щастливи мигове, идваха неспокойни и престорено любезни в магазина, като си повтаряха всеки път, че това може би е последното им посещение. Повече от година преживяваха тези страхове и не се решаваха да бъбрят и да се смеят пред разплаканата госпожа Ракен и безмълвната Терез. Те вече не се чувстваха като у дома си, както по времето на Камий, струваше им се, така да се каже, че крадат всяка своя вечер около масата в трапезарията. Именно при тези безнадеждни обстоятелства егоизмът нашепна на стария Мишо смелата мисъл да ожени вдовицата на удавника.

Още първия четвъртък след сватбата Гриве и Мишо пристигнаха тържествуващи. Те бяха победили. Трапезарията им принадлежеше отново, вече не се страхуваха, че ще ги отпратят. Влязоха с щастливи физиономии, разположиха се и пак започнаха да подхвърлят някогашните си шеги. Ако се съдеше по блаженото им и уверено държане, можеше да се помисли, че във възгледите им се е извършила революция. Споменът за Камий беше изчезнал; покойният съпруг, този призрак, който ги вледеняваше, беше изгонен от живия мъж. Миналото възкръсваше с всички свои радости. Лоран беше заместил Камий, всяка причина за тъга беше изчезнала, гостите мижеха да се смеят, без да натъжават никого, и дори трябваше да се смеят, за да развеселят своите любезни приятели от благодарност за тяхното гостоприемство. Отсега нататък Гриве и Мишо, които близо осемнадесет месеца бяха идвали в дома под предлог, че успокояват госпожа Ракен, можеха да отхвърлят настрана своята невинна двуличност и да идват с откровеното намерение да си подремнат един срещу друг под еднообразното тракане на доминото.

Всяка седмица донасяше по един четвъртък, всяка седмица събираше още веднъж около масата тези безжизнени, гротескни глави, които някога влудяваха Терез. Младата жена и сега каза, че би трябвало да изхвърлят тези хора; те я ядосваха с тъпите си смехове и с глупавите си разсъждение. Но Лоран й обясни, че подобна стъпка би била погрешна. Напротив, дори трябваше да направят тъй, че настоящето да прилича колкото може повече на миналото; необходимо беше най-вече да запазят приятелството на полицията, на тези глупаци, които ги закриляха срещу всяко съмнение. Терез се огъна; любезно посрещаните гости съзираха блажено пред себе си дълъг низ от тихи вечери.