Емил Зола - Терез Ракен

Всеки ден съпрузите изпитваха почти едни и същи усещания. През деня, когато не бяха заедно, те вкусваха прелестните часове на отмората. Вечер, щом се съберяха, ги обхващаше мъчително притеснение.

Впрочем вечерите им бяха спокойни. Терез и Лоран, които трепереха при мисълта да влязат в спалнята, удължаваха разговорите колкото се може повече. Госпожа Ракен, полуизлегната в широко кресло, седеше между тях и разговаряше с кроткия си глас. Тя приказваше за Вернон, като мислеше непрекъснато за сина си, но от деликатност избягваше да го споменава; усмихваше се на скъпите си деца и правеше планове за бъдещето им. Лампата хвърляше бледа светлина върху бялото й лице; думите й звучаха необикновено приятно сред гробовното мълчание. А от двете й страни убийците, безмълвни, неподвижни, сякаш я слушаха с най-голямо внимание; всъщност те не следяха бъбренето на добрата старица, а чисто и просто се чувстваха щастливи, заслушани в кротките й думи, които ги отвличаха от собствените им мисли. Те не смееха да се погледнат, затова не сваляха очи от госпожа Ракен. Никога не предлагаха да си легнат; биха останали така до сутринта, заслушани в гальовното бъбрене на старата жена, сред успокоението, което разпръскваше около себе си, ако накрая тя сама не пожелаваше да си легне. Едва тогава напускаха трапезарията и влизаха отчаяно в стаята, както човек се хвърля в дъното на пропаст.

Пред тези семейни вечери те скоро започнаха да предпочитат гостите в четвъртък. Когато оставаха насаме с госпожа Ракен, не можеха да се откъснат напълно от мислите си; тихият глас на леля им, разнеженото й веселие не бяха в състояние да заглушат раздиращите ги викове в тях самите. Чувстваха, че наближава часът да си легнат и се разтреперваха, когато случайно погледнеха вратата на спалнята си. Колкото повече напредваше вечерта, толкова по-жестоко ставаше очакването на мига, когато ще останат сами. В четвъртък, напротив, се опиваха от глупости, забравяха и двамата присъствието си и страдаха по-малко. Самата Терез започна да желае горещо дните, в които приемаха гости. Ако би се случило Мишо и Гриве да не дойдат, сигурно би отишла да ги повика. Когато в трапезарията имаше чужди хора между нея и Лоран, тя се чувстваше по-спокойна; би искала винаги да има гости, шум, нещо, което да я отвлича, да я изолира от самата нея. Пред хората проявяваше нервно оживление. Лоран също възвърна отново грубите си селски закачки, високия си смях, шегите от преди. Никога по-рано тези вечери не бяха преминавали толкова весело и шумно.

Така един път седмично Лоран и Терез можеха да стоят един срещу друг, без да треперят.

Скоро ги обзе нов страх. Парализата обхващаше малко по малко госпожа Ракен и те предчувстваха, че ще настъпи ден, в който тя ще остане прикована към фотьойла си, безсилна и безразсъдна. Клетата старица започваше да бъбри разпокъсано несвързани думи, гласът й отслабна, движенията й станаха още по-затруднени. Тя се превръщаше във вещ. Терез и Лоран гледаха с ужас как си отива това същество, което все още стоеше помежду им и чийто глас ги изтръгваше от лошите мисли. Когато разумът напуснеше старата търговка и тя се заковеше безмълвна и вцепенена в своето кресло, те щяха да останат двамата; вече нямаше да могат да избягват страшната самота. Тогава ужасът щеше да започва в шест часа вместо в полунощ; и това щеше да ги подлуди.

Всичките им усилия бяха съсредоточени да запазят колкото е възможно по-дълго скъпоценното за тях здраве на госпожа Ракен. Те извикаха лекари, проявяваха хиляди дребни грижи за нея, дори намираха в болногледачеството забрава, успокоение и това удвояваше грижите им. За нищо на света не искаха да се лишат от това трето лице, което правеше вечерите им поносими; не желаеха трапезарията и цялата къща да станат страшно и злокобно място като спалнята им. Госпожа Ракен беше силно трогната от грижите и вниманието, които й оказваха. Тя се поздравяваше, обляна в сълзи, че ги е свързала и им е прехвърлила своите четиридесет и няколко хиляди франка. Никога след смъртта на сина си не беше разчитала, че в последните си часове ще бъде обградена с толкова обич; старостта й беше съгрята от нежността на скъпите й деца. Тя почти не чувстваше неумолимите пристъпи на парализата, която въпреки всичко с всеки изминал ден все повече я вцепеняваше.

В това време Терез и Лоран продължаваха да водят своето двойнствено съществуване. Във всеки един от тях сякаш имаше по две съвсем различни същества: едно нервно и подплашено, което се разтреперваше, щом се спуснеше здрач, и друго, мудно и полусъзнателно, което си отдъхваше свободно, щом изгрееше слънцето. Те живееха две съществувания, надаваха тревожни вопли, когато бяха сами и се усмихваха кротко, когато около тях имаше хора. Пред външния свят по лицата им никога не биха могли да се отгатнат страданията, които ги разкъсваха в самотата им; те изглеждаха спокойни и щастливи, инстинктивно криеха мъките си.