Емил Зола - Терез Ракен

За да не остават сами двамата, съпрузите изтикваха още от сутринта в трапезарията креслото на клетата старица. Те го поставяха помежду си, сякаш беше необходимо за съществуването им; караха я да присъства на ядене и при всичките им разговори. Преструваха се, че не разбират, когато проявяваше желание да отиде в стаята си. Според тях по-нататъшното й съществуване беше предопределено само да им помага да не остават насаме, така че тя нямаше право на самостоятелен живот. В осем часа Лоран отиваше в ателието си, Терез слизаше в магазина и парализираната седеше сама в трапезарията до обяд; следобед оставаше отново сама до шест часа. Често през деня племенницата й се качваше горе и се навърташе около нея, за да се убеди, че не й липсва нищо. Приятелите на семейството не можеха да нахвалят грижовността на Терез и Лоран.

Събиранията в четвъртък продължаваха и парализираната присъстваше на тях както и преди. Приближаваха креслото до масата; и от осем до единадесет часа тя седеше с отворени очи, като местеше последователно проницателния си поглед върху гостите. През първите дни след парализирането старият Мишо и Гриве чувстваха известна неловкост пред своята полумъртва стара приятелка; те не знаеха как да се държат, не че изпитваха особено огорчение, но се чудеха доколко натъжени да се показват. Дали трябваше да говорят, като се обръщат към това безжизнено лице, или да не му обръщат внимание? Малко по малко започнаха да се държат така, сякаш нищо не се бе случило на госпожа Ракен. Стигнаха дори дотам да се правят, че не знаят нищо за състоянието й. Разговаряха с нея, задаваха й въпроси и си отговаряха, смееха се за нея и за себе си, без да се съобразяват с каменното изражение на лицето й. Странна беше тази гледка — тези хора сякаш се опитваха да водят разумен разговор със статуя, както малките момиченца приказват с куклите си. Парализираната стоеше вцепенена и безмълвна пред тях, а те бъбреха, ръкомахаха, разговаряха оживено с нея. Мишо и Гриве не можеха да се нахвалят с остроумното си държане. Като постъпваха така, те смятаха, че проявяват учтивост. В същото време избягваха да се отегчават с общоприетите двулични съболезнования. Според тях госпожа Ракен би трябвало да се чувства поласкана от това, че се държат с нея като със здрава и отсега нататък им беше вече позволено да се веселят в нейно присъствие без ни най-малко стеснение.

Гриве имаше една слабост. Той твърдеше, че се разбира отлично с госпожа Ракен, която само с един поглед му показвала начаса какво желае. Това беше едно деликатно внимание. Само че всеки път се оказваше, че Гриве се е излъгал. Често той прекъсваше играта на домино, вглеждаше се в болната, чиито очи следяха кротко играта, и заявяваше, че тя иска това или онова. След като направеха проверка, оказваше се, че госпожа Ракен не иска нищо подобно или пък иска съвсем друго нещо. Това не отчайваше Гриве, който с тържествуващ вик възкликваше: „Нали ви казах!“ и няколко минути по-късно започваше отново да отгатва. Когато пък болната открито проявеше някакво желание, Терез, Лоран и гостите един след друг се надпреварваха да изреждат предметите, които би могла да пожелае. Гриве се отличаваше с особено неудачни предположения. Той назоваваше всичко, което му минаваше през главата съвсем случайно, като предлагаше винаги нещо обратно на това, което госпожа Ракен желаеше. Това обаче не му пречеше да повтаря:

— Чета в очите й като в отворена книга. Погледнете, тя казва, че имам право… Нали, мила госпожо… Да, да.

Впрочем не беше лесно да разберат желанията на клетата старица. Само Терез притежаваше такава способност. Тя много лесно отгатваше скритата мисъл, все още жива, но погребана в глъбините на мъртвата плът. Какво ставаше в това жалко създание, което сякаш изцяло живееше само като свидетелка на живота, без да участва в него? Тя виждаше, чуваше, размишляваше без съмнение точно и ясно, но не можеше да направи нито едно движение, нямаше вече глас, за да излее мислите си. Може би те я задушаваха! Не би могла да вдигне ръка, да отвори уста, дори от нейните движения и от нейните думи да зависеше съдбата на целия свят. Умът й беше като тези, погребани по невнимание живи, които се събуждат в мрак, на два-три метра под земята; те зоват, блъскат се, а хората минават над тях, без да чуват сърцераздирателните им вопли. Лоран често поглеждаше госпожа Ракен, която седеше с плътно прилепнали устни, с ръце на коленете и с живот, съсредоточен само в пламтящите, движещи се очи и си казваше: „Кой знае какво мисли съвсем сама… Сигурно ужасна драма се таи в душата на тази покойница.“