Емил Зола - Терез Ракен

Лоран се лъжеше, госпожа Ракен беше щастлива, щастлива от грижите и вниманието на своите мили деца. Тя винаги беше мечтала да угасне бавно, сред преданост и ласки. Разбира се, би желала да запази възможността си да говори, за да благодари на приятелите си, че й помагат да умре в мир. Но приемаше състоянието си, без да се бунтува. Уединеният и тих живот, който винаги бе водила, природната й кротост, й пречеха да чувства остро страданията на безмълвието и неподвижността. Тя беше станала пак дете, прекарваше дните си, без да се отегчава, загледана пред себе си, като мислеше за миналото. Стигна дотам дори, че започна да изпитва удоволствие да седи там мирно в креслото като малко момиче.

С всеки изминат ден очите й придобиваха все по-ясно изражение на нежност и прозорливост. Тя стигна дотам да си служи с очите като с ръка, като с уста, за да иска и да благодари. Допълваше така по необикновен и мил начин органите, които й бяха изневерили. Погледите й се отличаваха с небесна красота сред безжизненото лице, кожата на което беше омекнала и сбръчкана. Откакто свитите й безчувствени устни не можеха да се усмихват, тя се усмихваше с поглед, с прекрасна нежност; влажен блясък преминаваше в очите й и от зениците й струяха утринни лъчи. Нищо по-странно от тези очи, усмихващи се като устни върху безжизненото лице. Долната част на лицето оставаше мрачна, бледа, а горната засияваше в божествен блясък. Особено за милите си деца тя влагаше в един-единствен поглед цялата си признателност, любовта на цялата си душа. Когато вечер и сутрин Лоран я вземаше на ръце, за да я пренесе, тя му благодареше с поглед, изпълнен с любов и нежно чувство.

Така тя преживя няколко седмици в очакване на смъртта, като смяташе, че е защитена от каквото и да било ново нещастие. Мислеше, че е платила своя дял от страдания. Но се лъжеше. Една вечер над нея се разрази ужасна буря.

Терез и Лоран напразно се мъчеха да я поставят помежду си на ярката светлина, тя вече не беше достатъчно живо същество, за да ги разделя и да ги защитава от тревогите им. Когато забравяха, че е там, че ги вижда и слуша, отново ги обхващаше лудост, пак им се явяваше Камий, и те се мъчеха да го изгонят. Тогава започнаха да приказват и неволно от устните им се изтръгнаха признания, фрази, които най-сетне разкриха всичко пред госпожа Ракен. Лоран изпадна веднъж в криза, започна да бълнува като в халюцинация. Внезапно парализираната старица разбра всичко.

Неизказан ужас присви сърцето й и тя бе разтърсена така, че на Терез й се стори, че ще скочи и ще извика. После падна, вкочанена като лед. Този удар беше страшен, сякаш ток премина през труп. Но внезапно предизвиканата възприемчивост изчезна; болната остана още по-смазана, по-бледа. Очите й, така нежни обикновено, бяха станали черни и твърди като парчета метал.

Никога никое същество не е било така жестоко смазвано от безнадеждност. Зловещата истина като светкавица блесна пред очите на парализираната старица и се разрази над нея като гръмотевичен удар. Ако можеше да стане, да нададе ужасения вик, който се надигаше в гърлото й, да прокълне убийците на сина си, би страдала по-малко. Но след като чу всичко, след като разбра всичко, трябваше да стои неподвижна и безмълвна, да запази в себе си мъката от сполетялото я нещастие. Струваше й се, че Терез и Лоран умишлено са я вързали, приковали са я към креслото, за да й попречат да скочи, че изпитваха жестоко удоволствие да й повтарят: „Ние убихме Камий“, след като бяха запушили устата й, за да заглушат воплите й. Ужасът, тревогата разтърсваха бясно тялото й, без да намерят изход. Тя правеше нечовешки усилия, за да повдигне товара, който я смазваше, да освободи гърлото си и така да даде път на отчаянието си. Но напразно хабеше последните си сили; чувстваше само как ледения й език се допира до небцето, тя не можеше да се изтръгне от смъртта. Мъртвешко безсилие я вцепеняваше. Чувствата й приличаха на усещания на човек, изпаднал в летаргия, когото заравят, който не може да помръдне, а чува над главата си глухия шум от лопатите с пръст.

Опустошението в сърцето й беше още по-страшно. Тя почувства как в нея нещо се сгромолясва и я смазва. Целия й живот беше безнадежден, всичките затаени в нея нежности, цялата й добрина, предаността й бяха грубо захвърлени и стъпкани с крака. Тя беше водила живот, изпълнен със сърдечност и кротост, а в последните й часове, когато искаше да отнесе в гроба си вярата в спокойното и щастливо съществуване, един глас й викаше, че всичко е лъжа, всичко е престъпление. Разкъсаната завеса й показваше отвъд любовта и приятелството, в които беше вярвала, страшно, кърваво и срамно зрелище. Тя би проклела бог, ако можеше да вика. Бог я беше лъгал цели шестдесет години, отнасяйки се с нея като с малко, кротко и добро момиченце, забавлявайки я с гледката на измамни картини, изобразяващи спокойна радост. И беше останала простодушно дете, вярваше в хиляди наивни неща и не виждаше как животът се валя в кървавата кал на страстите. Бог беше немилостив; той би трябвало да й разкрие истината по-рано или да й даде възможност да си иде от този свят в своето детско неведение и заслепление. Сега й оставаше само едно — да умре, отричайки любовта, отричайки приятелството и предаността! Нищо нямаше вече, нищо освен убийство и похотливост!