Обзе го глух бяс. Той скъса платното с юмрук, като мислеше с отчаяние за своята голяма картина. Сега за нея не можеше да става и дума; той чувстваше, че вече ще рисува само главата на Камий, а както беше казал приятелят му, ако всички лица си приличат, щеше да бъде смешно. Представяше си какво би излязло от неговото произведение; виждаше на раменете на своите герои, мъже и жени, бледото и ужасено лице на удавника; странна гледка, която, извикана от самия него, му се стори като злобна насмешка и го хвърли в отчаяние.
Така той нямаше да се осмели повече да работи, щеше винаги да се страхува да не възкреси жертвата си с един замах на четката. Ако искаше да живее спокойно в ателието си, не биваше да рисува там. Мисълта, че пръстите му имаха съдбоносната и несъзнателна способност да възпроизвеждат непрекъснато портрета на Камий, го накара да погледне с ужас ръката си. Сякаш тази ръка вече не му принадлежеше.
Кризата, която заплашваше госпожа Ракен, най-сетне се разрази. Парализата, заплашваща я от няколко месеца и готова да я скове, внезапно започна от гърлото и се разнесе по цялото й тяло. Една вечер, както разговаряше спокойно с Терез и Лоран, тя остана посред една фраза с отворена уста — стори й се, че някой я души. Когато се опита да извика, да призове за помощ, успя да изпусне само няколко дрезгави звуци. Езикът й беше натежал като камък. Ръцете и краката й се бяха вдървили. Беше онемяла и станала съвсем неподвижна.
Терез и Лоран скочиха, изплашени от този удар, който срази старата търговка за по-малко от пет секунди. Когато тя се вцепени и спря върху тях умолителния си поглед, те я обсипаха с въпроси, за да узнаят какво й е. Тя не можа да им отговори и продължи да ги гледа с дълбоко отчаяние. Тогава те разбраха, че пред тях стои труп, който ги виждаше и чуваше, но не можеше да им говори. Тази криза ги отчая — всъщност тях малко ги беше грижа за страданията на парализираната, те оплакваха себе си, защото отсега нататък щяха да живеят вечно насаме.
От този ден животът на съпрузите стана непоносим. Те прекарваха ужасни вечери срещу старата безсилна жена, която не можеше да приспива вече ужаса им с кроткото си бъбрене. Тя лежеше в своето кресло като пакет, като вещ и те стояха сами в двата края на масата, смутени и неспокойни. Този труп не ги разделяше вече; от време на време дори го забравяха и не го отличаваха от останалите мебели. Тогава ги обхващаха нощните ужаси, трапезарията ставаше като спалнята им страшно място, в което се появяваше призракът на Камий. Те се измъчваха така четири-пет часа повече на ден. Щом се смрачеше, започваха да треперят, навеждаха абажура на лампата, за да не се гледат, мъчеха се да повярват, че госпожа Ракен ще заговори и така ще им напомни присъствието си. Все още я пазеха и не се отделяха от нея, защото очите й бяха живи и от време на време изпитваха успокоение, като ги гледаха да се движат и да блестят.
Те поставяха безпомощната старица винаги под лампата, за да бъде ярко осветено лицето й и да я гледат непрекъснато. Това отпуснато и бледо лице би било непоносимо зрелище за други, но те изпитваха такава нужда от чуждо присъствие, че я гледаха с истинска радост. Човек би казал, че е маска на покойница, на която са поставили две живи очи; тези очи единствени се движеха, въртяха се бързо в орбитите; бузите и устните й бяха като вкаменени, ужасяващо неподвижни. Когато госпожа Ракен се отпускаше да заспи и сведеше клепачи, бледото й неподвижно лице ставаше наистина като лице на труп; Терез и Лоран, останали сами, без трето лице помежду им, започваха да вдигат шум, докато парализираната вдигнеше клепачи и се вгледаше в тях. Те я държаха будна.
Отнасяха се към нея като към средство за отвличане на лошите мисли. Откакто се беше парализирала, трябваше да я гледат като дете. Грижите, които полагаха за нея, им помагаха да забравят мислите си. Сутрин Лоран я вдигаше, занасяше я в креслото й, а вечер я връщаше в леглото й; тя беше още доста тежка, затова му беше необходима сила да я вдигне внимателно и да я пренесе. Той също така тикаше креслото от една стая в друга. Останалите грижи тежаха на Терез; тя обличаше болната, хранеше я, мъчеше се да отгатне и най-малките й желания. Още няколко дни госпожа Ракен запази способността да си служи с ръцете — пишеше върху една плоча какво иска; но после и ръцете й се вкочаниха; не можеше вече да ги вдига, нито да държи молив; от този миг само погледът й остана жив и племенницата й трябваше да отгатва по него желанията й. Младата жена се отдаде на тежкото занятие болногледачка; това беше физическо и духовно занимание, което запълваше времето й.
Читать дальше