Емил Зола - Терез Ракен

Старият Мишо прочете на глас:

— „Терез и Лоран са…“

Оливие запита:

— Какво са вашите скъпи деца?

Убийците, обезумели от ужас, бяха почти готови да завършат на глас фразата. Те гледаха ръката-отмъстителка с втренчени очи, разтреперани когато изведнъж тя се сви и се вдърви върху масата; плъзна се и падна върху коляното на старицата като бездушна маса. Парализата отново я бе обхванала и бе възпряла наказанието. Мишо и Оливие седяха разочаровани, докато Терез и Лоран се опиваха от неистова радост, усещаха как в гърдите им прелива кръв, която ги подлудява.

Гриве беше ядосан, че не бяха повярвали на думите му и сметна, че сега е моментът да покаже своята непогрешимост, като завърши недописаната фраза на госпожа Ракен. Докато търсеше смисъла на тази фраза, той възкликна:

— Съвършено ясно е, отгатвам края на фразата по очите на госпожата. Няма нужда тя да я пише на масата. Един поглед ми е достатъчен… Тя искаше да каже: „Терез и Лоран са много грижливи към мен.“

Гриве можеше да се поздрави с въображението си, защото всички присъстващи се съгласиха с неговото тълкуване. Гостите се впуснаха да хвалят съпрузите, които се държаха толкова добре с нещастната жена.

— Точно така — каза сериозно старият Мишо, — госпожа Ракен сигурно искаше да изкаже похвала за нежните грижи, които полагат за нея децата й. Това е чест за цялото семейство.

И той добави, като взе отново фигурките на доминото:

— Хайде да продължим. Докъде бяхме стигнали? Гриве, струва ми се, се канеше да сложи двойната шестица.

Гриве постави своята двойна шестица. Играта продължи безсмислена и еднообразна.

Парализираната старица гледаше, потънала в страшно отчаяние, ръката си. Тя й бе изменила. Сега й тежеше като оловна; никога вече нямаше да може да я вдигне. Небето не желаеше Камий да бъде отмъстен. То бе отнело на майка му единственото средство да разкрие на хората престъплението, на което той беше станал жертва. Клетата жена си казваше, че й остава да отиде при детето си в земята. Тя спусна клепки, като си каза, че отсега нататък е ненужна и се помъчи да повярва, че е вече сред гробовния мрак.

От два месеца Терез и Лоран се мъчеха да се изтръгнат от тревогите на брачната връзка. Те се тормозеха един друг. Постепенно в сърцата им се надигна омраза и двамата започнаха да си хвърлят гневни погледи, изпълнени с глуха закана.

Неизбежно беше да се намразят. Те се бяха обичали като животни — с буйна страст, с влечението на кръвта; после в трепетите на престъплението любовта им се бе превърнала в страх и те бяха изпитали нещо като физически ужас от целувките си; днес, под гнета на страданието, наложено им от брака, от общия живот, се бунтуваха, беснееха един срещу друг.

Това беше жестока ненавист, съпроводена с буйни пристъпи. Те ясно чувстваха, че взаимно се тровят; непрестанно си повтаряха, че биха могли да живеят спокойно, ако не бяха вечно двамата. Когато бяха заедно, струваше им се, че ги задушава огромна тежест; биха искали да се освободят от тази тежест, да я унищожат, тогава стискаха устни, в пламналите им очи минаваха враждебни мисли, овладяваше ги неукротимо желание да си прегризат гърлата.

Всъщност измъчваше ги една-единствена мисъл — яд ги беше, че са извършили престъпление, изпадаха в отчаяние, че завинаги са отровили живота си. Оттам идваше целият им гняв и всичката им омраза. Те усещаха, че злото е неизлечимо, че до смъртта ще страдат заради убийството на Камий и мисълта, че ще страдат вечно, го довеждаше до отчаяние. Като не знаеха на кого да излеят яда си, те негодуваха един срещу друг и омразата им стигаше до отвращение.

Не желаеха открито да признаят, че бракът им е заслужено възмездие за извършеното убийство; отказваха да слушат вътрешния глас, който им крещеше истината, като разгръщаше пред тях историята на живота им. При все това по време на бесните кризи, които ги разтърсваха, те прозираха ясно в гнева си, отгатваха подбудите на егоизма, които ги бяха тласнали към убийство, за да удовлетворят желанията си, а чрез него бяха стигнали само до безнадеждно и непоносимо съществуване. Спомняха си миналото, ясно им беше, че единствено излъганата надежда за сладострастие и тихо щастие предизвикваше угризенията им; ако можеха да се целуват мирно и тихо и да живеят в радост, никога не биха се сетили да оплакват Камий, биха се пресищали от плодовете на престъплението си. Но тялото им се бе разбунтувало, бе отказало брака и те се питаха със страх докъде ще ги отведат ужасът и отвращението. Виждаха пред себе си само непоносимо скръбно бъдеще, зловеща, насилствена развръзка. И подобно на двама врагове, оковани заедно, които напразно се мъчат да се освободят от тази принудителна прегръдка, те напрягаха мишци и нерви, но се оказваха безсилни, не можеха да се отделят. Като разбираха, че никога няма да се освободят един от друг, раздразнени от въжетата, прерязващи плътта им, отвратени от близостта, усещайки как с всеки изминал час нараства недоволството им, забравяйки, че те сами се бяха свързали и не можейки повече да понасят нито миг връзката си, те се впуснаха в жестоки укори, мъчеха се да страдат по-малко, да превържат раните, които си нанасяха, като се проклинаха и се измъчваха с викове и обвинения.