Емил Зола - Човекът-звяр

После погледна другата телеграма, изпратена до главния инспектор по охраната.

— Това навярно е от съдия-следователя, сигурно някаква формалност… А още е девет и двайсет и пет, разбира се, господин Кош го няма… Бързо пратете някого в Търговското кафене на булевард Наполеон. Няма начин да не го открият там.

След пет минути един работник доведе господни Кош. Той беше бивш офицер, гледаше на работата си като на пенсионерско задължение, затова никога не се вестяваше на гарата преди десет часа, помотаваше се известно време и се връщаше обратно в кафенето. Отначало тая драма, достигнала до него между две партии пикет, просто го смая, тъй като случаите, с които му се налагаше да се занимава обикновено, бяха съвсем маловажни. Но телеграмата наистина бе изпратена от съдия-следователя в Руан; бе пристигнала дванадесет часа след откриването на трупа само защото въпросният следовател първо бе телеграфирал на началник-гарата в Париж, за да разбере кога и как е отпътувала жертвата; после се бе осведомил за номера на влака и на вагона и едва тогава бе изпратил до главния инспектор по охраната заповед да претърси купето във вагон номер двеста деветдесет и три, ако вагонът е още в Хавър. Подчертано мрачното настроение на господин Кош, който смяташе, че са го обезпокоили излишно, мигновено се разсея и той придоби извънредно важен вид, подобаващ за изключително сериозния случай.

— Само че вагонът сигурно вече не е тук — възкликна той неспокойно, уплашен да не би разследването да му се изплъзне, — трябва да е заминал тази сутрин.

Рубо разпръсна тревогата му с обичайното си спокойствие:

— Не, не, прощавайте… За тази вечер имаше запазено купе, вагонът си е при нас, в халето.

Той поведе инспектора и началник-гарата. Новината явно се бе разпространила, защото работниците тихомълком зарязаха работата си и също ги последваха; от вратите на канцеларията заизлизаха служители и един по един започнаха да се приближават. Скоро се струпаха доста хора.

Когато стигнаха до вагона, господин Дабади се обади замислено:

— Нали снощи са го прегледали. Ако имаше някакви следи, щяха да ги споменат в доклада.

— Сега ще видим — каза господин Кош.

Той отвори вратата и се качи в купето. В същия миг извика и самозабравяйки се, захвана да ругае:

— Ай, дявол да го вземе! Като че ли са колили прасе!

Присъствуващите потръпнаха от ужас, някои се опитаха да надникнат; господин Дабади се качи на стъпалото, за да погледне пръв; зад него Рубо също като другите проточи врат и се надигна.

Вътрешността на купето бе съвсем в ред. Прозорците бяха затворени, всичко като че ли бе на мястото си. Само през отворената врата се носеше отвратителна миризма; върху една от възглавниците се бе съсирила тъй дълбока и голяма локва черна кръв, че част от нея се бе стекла отстрани и се бе изляла върху килима. По чаршафа също имаше петна. Нищо повече — само смърдящата кръв.

Господин Дабади побесня:

— Къде са хората, които са правили проверка снощи? Бързо да ги доведат!

Те бяха вече тук, пристъпиха напред, запелтечиха някакви извинения: през нощта човек може ли да види всичко? Иначе обходили навсякъде. Кълняха се, че миналата вечер нямало нищо.

В това време господин Кош стоеше прав във вагона и си вземаше с молив бележки за доклада. Повика Рубо — когато нямаха работа, двамата често разговаряха и пушеха цигари по перона.

— Господин Рубо, качете се, ще ми помогнете.

Помощник-началникът прекрачи кръвта по килима, без да стъпва по нея, и той му каза:

— Надникнете под другата възглавница, вижте дали няма нещо отдолу.

Рубо я вдигна и опипа внимателно с ръце всичко, като се оглеждаше любопитно.

— Няма нищо.

Едно петно върху тапицираната облегалка привлече вниманието му; той го посочи на инспектора. Дали не е кървав отпечатък от пръст? Не, накрая всички решиха, че е пръска от кръвта. Тълпата наоколо се бе сгъстила, за да наблюдава огледа, вдъхваше мириса на убийство, побутваше се зад началник-гарата, който поради отвращение и недотам здрави нерви бе предпочел да остане на стъпалото.

Внезапно той се обади:

— Господин Рубо, ама вие сте били във влака… Нали така? Прибрахте се снощи с експреса… Сигурно можете да ни съобщите някои сведения!

— Да, вярно! — възкликна инспекторът. — Забелязахте ли нещо?

Рубо помълча три-четири секунди. Точно в този миг се бе навел и изучаваше килима. Изправи се почти веднага и отговори с обичайния си глас, само малко по-дрезгаво: