Емил Зола - Човекът-звяр

— Знаете ли — поде отново Филомен, — като нищо може да са се възползували от пътуването си до Париж, за да издействуват преместването ви… Казаха ми, че били написали дълго писмо до директора, в което предявявали претенции за жилището.

Госпожа Льобльо едва не се задуши:

— Мръсници такива!… Сигурна съм, че настройват и деловодителката; от две седмици насам почти не ме поздравява… И таз хубава! Аз обаче ще я спипам…

Тя сниши глас и съобщи, че госпожица Гишон всяка нощ се промъквала при началник-гарата. Вратите им бяха една срещу друга. Господин Дабади беше вдовец и имаше голяма дъщеря, която не излизаше от своя пансион; той бе довел тук като деловодителка тази тридесетгодишна, вече доста повехнала, мълчалива и слабичка блондинка, гъвкава като змия. Май била учителка преди. Нямаше начин да я хване човек, така тихичко се пъхаше през пролуките. Самата тя не представляваше никакъв интерес. Само че ако спеше с началника, това можеше да се окаже от значение, ето защо щеше да бъде голяма победа, ако я разкрият и разберат тайната й.

— Ама накрая все ще узная кое как е — продължи госпожа Льобльо. — Няма да се оставя да ме минат… Тук сме си и тук ще останем. Свестните хора са на наша страна, нали, момичето ми?

Наистина цялата гара бе обвързана в тази квартирна схватка. Най-силно бе пострадал коридорът. Само другият помощник-началник, Мулен, не се занимаваше с това — стигаше му, че е настанен отпред, че си има свенлива и крехка женичка, която излизаше рядко и му раждаше по едно дете на всеки двадесет месеца.

— Тъй си е — заключи Филомен, — но и да им е припарило под краката, не се знае дали ще изхвърчат… Внимавайте, имат връзки с хора, които не си поплюват.

Двете яйца бяха още у нея и тя най-сетне ги връчи: съвсем пресни, от сутринта, току-що ги извадила от полозите. Възрастната жена не знаеше как да й се отблагодари:

— Ама толкова сте мила! Направо ме глезите… Обаждайте ми се по-често. Нали знаете, мъжът ми все кисне на касата, а аз толкова скучая, пък и не мога да мръдна наникъде с тия мои крака! Какво ще стане с мен, ако ония мръсници ме лишат и от гледката през прозорчето?

Придружи я и като отваряше вратата, докосна с пръст устните си:

— Шт! Слушайте.

Двете застанаха в коридора и цели пет минути не помръднаха, като сдържаха дъха си. Проточили шии, слухтяха да разберат какво става в трапезарията на Рубо. Но там цареше мъртва тишина, не се чуваше нито звук. Най-сетне се разделиха, уплашени да не ги заварят тъй, като си кимнаха, без да промълвят нито дума. Едната се отдалечи на пръсти, а другата притвори вратата тъй тихо, че дори не се чу как щракна езичето на бравата.

В девет и двадесет Рубо отново беше долу, под навеса. Проследи композирането на пътническия влак от десет без десет; но колкото и да се стараеше да се сдържа, правеше излишни движения, тъпчеше на едно място и все се обръщаше да огледа перона от край до край. Нищо не се случваше, чак ръцете му затрепериха!

После изведнъж, тъкмо когато отново се взираше назад, чу до себе си гласа на един служител от телеграфната кабина, който му каза задъхано:

— Господин Рубо, да знаете къде са господин началник-гарата и господин главният инспектор по охраната… Гука има телеграми за тях, търча вече десет минути…

Рубо се обърна, беше успял да се стегне тъй, че дори и едно мускулче по лицето му не трепна. Втренчи се в двете листчета, които държеше служителят. Този път нямаше съмнение, по вълнението на човека личеше, че страшното е дошло.

— Господин Дабади мина току-що — каза той спокойно.

Никога не се бе чувствувал тъй съвършено хладнокръвен, умът му сечеше, цял бе настръхнал, завладян от инстинкта за самозащита. Сега бе напълно уверен в себе си.

— Ето го! — обади се той отново. — Самият господин Дабади идва.

Наистина началник-гарата се връщаше от нискоскоростните влакове. Щом прехвърли телеграмата, възкликна:

— По линията е извършено убийство… Телеграфира ми инспекторът от Руан.

— Какво? — запита Рубо. — Наш служител ли е загинал?

— Не, не, пътник, от някое купе… Тялото е било изхвърлено почти веднага след тунела при Малоне, до стълб номер сто петдесет и три… А жертвата е един от нашите администратори, председателят Гранморен.

Помощник-началникът възкликна на свой ред:

— Председателят! Ах! Как ли ще го понесе жена ми!

Възгласът му бе прозвучал толкова намясто, толкова скръбно, че господин Дабади се сепна за миг.

— Вярно, вие го познавахте, такъв добър човек, нали?