Емил Зола - Пари

На улица „Вивиен“, в момента, когато влизаше у Колб, Сакар изтръпна и отново се спря. Изпод земята излизаха леки, кристални звуци, наподобяващи гласа на приказните феи; той позна песента на златото, която непрекъснато звънтеше в този квартал на търговията и спекулата; песента, която бе вече чул тази сутрин, се повтаряше в края на деня. Лицето му разцъфтя, погалено от нея, сякаш тя му потвърждаваше хубавото предзнаменование.

Точно по това време Колб се намираше долу, в леярната; и Сакар като домашен приятел слезе при него. В голия сутерен, постоянно осветяван от силните пламъци на светилен газ, двама леяри изпразваха с лопати обкованите с цинк сандъци, пълни днес с испански монети, които хвърляха в потата, поставена върху голямото квадратно огнище. Беше много горещо, трябваше да говорят високо, за да се чуят сред този звук на хармоника, който трептеше под ниския свод. Излети слитъци и блокчета злато с блясък на нов метал бяха наредени по дължината на масата на химика лаборант, който определяше каратите. От сутринта бяха минали повече от шест милиона, които осигуряваха на банкера печалба не по-голяма от триста-четиристотин франка; защото разликата в цената на златото между различните курсове беше нищожна, някаква си хилядна част, и за да се реализира печалба, трябваше Да се претопи значително количество метал. На това се дължеше този звън на злато, този поток от сутрин до вечер, от началото до края на годината в дъното на мазето, където златото постъпваше на монети и откъдето излизаше на слитъци, за да се върне отново в монети и пак да се превърне в слитъци — един цикъл с единствената цел да останат в ръцете на спекуланта няколко зрънца злато.

Колб, този дребен, много мургав човек, от чиято гъста брада се подаваше орлов нос, издаващ еврейско потекло, прие веднага, щом разбра предложението на Сакар, чиито думи се заглушаваха от сипещото се като градушка злато.

— Отлично — извика той. — Много съм щастлив, че ще участвувам, щом като Дегремон участвува!

Но тъй като едва се чуваха, те замълчаха, останаха един срещу друг, зашеметени от този ясен звън, разтърсващ като много висока нота, която безкрайно звучи от цигулката.

Въпреки хубавото време и ясната майска нощ Сакар, съсипан от умора, нае фиакър, за да се прибере. Тежък, но добре използуван ден.

Възникнаха трудности, работата се проточи, пет месеца изтекоха, без нещо да се завърши. Беше краят на септември и Сакар беснееше, като виждаше, че въпреки старанието му се явяваха нови препятствия, цяла поредица от второстепенни въпроси, които най-напред трябваше да се решат, за да може да се предприеме нещо сериозно и солидно. Стана толкова нетърпелив, че по едно време беше готов да прати по дяволите синдиката, обзет и съблазнен от внезапната идея да учреди банката само с принцеса Д’Орвиедо. Тя притежаваше необходимите милиони за първоначалния тираж акции — защо да не ги вложи в това прекрасно предприятие, докато се явят дребните клиенти при бъдещите увеличавания на капитала, както проектираше? Той безусловно вярваше, беше убеден, че с вложените от нея пари тя ще удесетори богатството си, това богатство на бедните, с което ще може да прави още по-големи благодеяния.

Така че една сутрин Сакар отиде при принцесата и като приятел и делови човек й обясни смисъла и механизма на банката, за която мечтаеше. Той й разказа всичко, изложи плановете на Амлен, като не пропусна нито едно от предприятията в Ориента. Дори, отдал се на своята слабост да се опиянява от собствения си ентусиазъм и да вярва в пламенното си желание, че ще успее, той заговори за безумната мечта да бъде преместен папата в Ерусалим, описа окончателната победа на католицизма, когато папата, седнал на трона в светите места, ще владее света, обезпечен с огромен бюджет благодарение на създадената съкровищница на гроба господен. Принцесата, която беше много набожна, бе поразена само от последния проект, тези коронен завършек, чието химерично величие блазнеше болното й въображение, което я караше да хвърля милионите си за благотворителни домове, потънали в необикновено голям и излишен разкош. Точно по това време католиците във Франция бяха поразени и разгневени от споразумението, сключено между императора и краля на Италия, по силата на което той се задължаваше при известни условия да изтегли от Рим френските окупационни войски; това, разбира се, означаваше, че Рим се предоставя на Италия и те вече виждаха папата изгонен, доведен до просяшка тояга, да скита из градовете; какъв необикновен изход, ако папата стане първосвещеник и цар на Ерусалим, закрепил се там и поддържан от банка, в която християните от цял свят ще считат за чест да бъдат акционери! Беше толкова прекрасно, че принцесата обяви идеята за най-величествената на века, достойна да развълнува всеки благороден и вярващ човек. Струваше й се, че успехът е неизбежен, поразителен. Започна още повече да уважава инженер Амлен, когото и преди почиташе заради набожността му. Но ясно отказа да участвува в сделката, искаше да си остане вярна на клетвата, която бе дала — да върне на бедните милионите, които притежаваше, без да извлича от тях полза нито за сантим; единственото й желание бе тези пари от борсова игра да се загубят, да се погълнат от мизерията като някаква отровна вода, която трябва да изчезне. Доводът, че бедните ще бъдат облагодетелствувани от печалбата, съвсем не я трогваше, дори я разгневяваше. Не, не, прокълнатият извор трябва да пресъхне — тя нямала друга цел в живота си.