Емил Зола - Пари

Госпожа Каролин стана със замаяна глава. Чуха се стъпки, навярно на лекар, дошъл да констатира смъртта. Тя не можеше да остане повече тук, измъкна се, преследвана от нестихващия страшен плач, който сякаш все още чуваше дори и по тротоара сред грохота на фиакрите.

Небето бледнееше, беше студено, тя вървеше бавно от страх да не я спрат, като я вземат за убийца поради изплашения й вид. Пред нея се възправяше всичко, цялата история на чудовищното пропиляване на двестате милиона, които причиниха толкова разрушения и смазаха толкова жертви. Каква бе тази загадъчна сила, която така бързо издигна златната кула, а след това я разруши? Същите ръце, които я бяха изградили, изглежда се бяха настървили, обзети от лудост да не оставят камък върху камък. Отвсякъде се чуваха скръбни викове, цели състояния се рушаха с грохот, който се вдига при разтоварване на гальоти с материали от разрушени сгради. Това бяха последните родови имения на Бовилие, спестяванията на Дьожоа, събирани су по су, печалбите от голямата фабрика на Седий, рентите на търговеца Можандр, хвърлени с трясък в дъното на една и съща клоака, която с нищо не можеше да се напълни. Това бяха също така удавеният в алкохол Жантру, затънала в калта Сандорф, възвърналият се към мизерното си кучешко съществуване Масиас, който за цял живот ще бъде прикован към Борсата за дългове; това бе и Флори, крадецът в затвора, който изкупваше слабостите си, Сабатани и Файо, побягнали в галоп, подплашени от стражарите; а най-жалки и окаяни бяха незнайните жертви, огромното стадо от безименни бедняци, които след катастрофата трепереха в нищета и крещяха от глад. А след това беше смъртта, револверните изстрели, които се чуваха из четирите краища на Париж, това бе пробитият череп на Мазо, кръвта на Мазо, която сред разкоша и благоуханието на розите впръскваше капка по капка жена му и децата му, които крещяха от мъка.

И тогава всичко, което бе видяла, всичко, което бе чула през последните няколко седмици, се изля от измъченото сърце на госпожа Каролин във вид на проклятие срещу Сакар. Тя не можеше повече да мълчи, да счита, че той не съществува, за да си попречи да го обвинява и съди. Той единствен бе виновен, това се потвърждаваше от всички причинени от него нещастия, чиято страшна грамада я ужасяваше. Тя го проклинаше, гневът и възмущението й, потискани толкова дълго време, се превръщаха в отмъстителна ненавист, в ненавист към самото зло. Защо тя, която обичаше своя брат, бе чакала досега, за да намрази ужасния човек, единствената причина за тяхното нещастие? Окаяният и брат, този велик праведник, този голям труженик, толкова справедлив и честен, опетнен от незаличимото клеймо на затвора, беше жертвата, която тя забравяше, най-скъпата и най-чувствителната от всички други, за която най-много страдаше! О, нека за Сакар да няма прошка, нека никой не го защищава, дори и тези, които продължаваха да вярват в него, които не виждаха в него нищо друго освен добротата му, и нека един ден той умре изоставен и презрян от всички!

Госпожа Каролин вдигна очи. Беше стигнала на площада и видя срещу себе си Борсата. Здрачаваше се, зимното небе, забулено в мъгла, се бе спуснало зад оградата като дим от пожар, като тъмночервен облак, образуван сякаш от пламъците и прахоляците на превзет с щурм град. А Борсата, очертаваща се сива, мрачна в печалната катастрофа, беше опустяла от един месец и, брулена от четирите страни от вятъра, приличаше на хамбар, изпразнен от глада. Това беше неизбежната, периодически повтаряща се епидемия, която опустошаваше пазара всеки десет-петнадесет години, така наречените „черни петъци“, и която покриваше земята с развалини. Трябва да минат години, за да се възвърне доверието, за да се възстановят големите банки, за да настъпи денят, в който съживената малко по малко страст към играта, пламналата отново авантюра, доведе до нова криза и разруши всичко при една нова катастрофа. Но сега в червеникавия дим на хоризонта, в неясните далечини на града сякаш се чуваше голям глух грохот — близкият край на един свят.

Следствието по процеса се води така бавно, че седем месеца след арестуването на Сакар и на Амлен делото още не беше насрочено. Беше средата на септември и в понеделник госпожа Каролин, която посещаваше брат си два пъти седмично, трябваше към три часа да бъде в затвора. Тя никога не произнасяше името на Сакар, много пъти категорично бе отказвала на настоятелните му искания да отиде да го види. За нея, която твърдо държеше за справедливостта, той вече не съществуваше. Като продължаваше да се надява, че ще спаси брат си, тя беше много весела в дните на свиждане, щастлива да го осведоми за направените напоследък постъпки и да му занесе голям букет от любимите му цветя.