Емил Зола - Пари

И когато в понеделник сутринта тя приготвяше в една кутия червени карамфили, при нея влезе старата Софи, слугинята на принцеса Д’Орвиедо, за да и съобщи, че госпожата искала да говори незабавно с нея. Учудена, леко разтревожена, тя побърза да се качи. От няколко месеца не бе виждала принцесата, понеже беше дала оставката си като секретарка на Дома за трудово възпитание още при фалита на Световната банка. Сега много рядко ходеше там, само за да види Виктор, който, изглежда, беше укротен от строгата дисциплина, но вървеше с наведени очи, лицето му беше изкривено от иронична и жестока гримаса, тъй като лявата му буза беше по-издута от дясната и издърпваше нагоре устата му. Тя веднага почувствува, че я викат заради Виктор.

Най-сетне принцеса Д’Орвиедо беше разорена. Едва й бяха стигнали десет години, за да върне на бедните тристате милиона от наследството на принца, ограбени от джобовете на доверчиви акционери. Отначало за пет години бе похарчила за безумни благотворителни дела първите сто милиона, след това за четири и половина години хвърли и останалите двеста милиона в още по-разкошно обзаведени фондации. Към Дома за трудово възпитание, към яслите „Сен Мари“, към сиропиталището „Сен Жозеф“, към приюта „Шатийон“ и към болницата „Сен Марсе“ днес вече бяха прибавени образцов чифлик близо до Еврьо, два детски санаториума на брега на Ламанш, друг един старчески дом в Ница, няколко приюта, работнически селища, библиотеки и училища в четирите краища на Франция; освен това бе подпомогнала със значителни дарения съществуващи вече благотворителни заведения. Впрочем вършеше всичко с величайшото желание да върне отнетото не с парче хляб, подхвърлено от състрадание или от страх от клетниците, а с удоволствието да даде всичко хубаво, добро и красиво на скромните хорица, които нямат нищо, и на слабите, от които силните са ограбили щастието, с други думи да разтвори широко богаташки дворци на просяците по пътищата, за да могат и те да спят в коприна и да ядат в златни чинии. В продължение на десет години не бе преставал дъждът от милиони — мраморни трапезарии, весели спални със светли тапети, сгради с монументални фасади като на Лувър, цветни паркове с редки растения, десет години на вълшебно строителство сред една невероятна неразбория от предприемачи и архитекти; а сега тя беше много щастлива, с повишено самочувствие от голямото блаженство, че вече ръцете й са чисти, без нито сантим. Дори беше постигнала изненадващия резултат — да задлъжнее, преследваха я за неизплащане на някакъв остатък от сметка в размер на няколкостотин хиляди франка. Обаче нито пълномощникът й, нито нотариусът й можеха да погасят дълга с последните трохи от колосалното богатство, разпиляно така от вятъра на благотворителността. Една табелка, закована на външната порта, съобщаваше, че къщата е обявена за продажба. Това щеше да бъде последното измитане за ликвидиране на проклетите пари, събрани в калта и кръвта от финансовия бандитизъм.

Старата Софи чакаше горе госпожа Каролин, за да я въведе. Разярена, тя ръмжеше по цял ден. О, тя била предсказала, че госпожата ще умре на сламен одър! Нима госпожата не е могла да се омъжи повторно и да има деца от друг някой господин, тъй като всъщност тя най-много обичала децата? Обаче старицата имаше най-малко право да се оплаква и тревожи, защото отдавна бе получила рента от две хиляди франка, с които можеше да живее в своя роден край близо до Ангулем. Но винаги се разгневяваше, когато си помислеше, че госпожата не беше си запазила дори малко пари, необходими да купува всяка сутрин хляб и мляко, с които сега се хранеше. Между тях непрекъснато избухваха разпри. Принцесата, озарена от надежда, се усмихваше божествено и отвръщаше, че вече щяла да има нужда само от една плащеница в края на месеца, когато ще влезе в манастир, в който отдавна си беше избрала място — един кармелитски манастир, отделен със стена от целия свят. Покой, вечен покой!

Госпожа Каролин и сега намери принцесата така, както я виждаше от четири години, облечена в нейната вечна черна рокля, с дантелена кърпа на косата. Обаче тази още красива тридесет и девет годишна жена, с валчесто лице и с бели като перли зъби беше пожълтяла и повяхнала, сякаш бе лежала десет години в затвор. Тясната стаичка, подобна на канцелария на провинциален съдия-изпълнител, беше изпълнена с купища чудновати документи, планове, записки, досиета — цялата похабена хартия, отразяваща разпиляването на тристате милиона.