Емил Зола - Доктор Паскал

Освен това Клотилд изпитваше известна признателност към баба си, която неотдавна, при откриването на завещанието на Паскал, бе проявила пълна безкористност. Той бе установил младата жена за своя единствена наследница и майка му, която по закон си запазваше правото на една четвърт, заяви, че зачита последната воля на сина си и чисто и просто се отказа от своята част. Тя бе готова да лиши всичките си близки от наследство, да не им остави нищо освен слава, като използува цялото си голямо богатство за създаването на този приют, който щеше да предаде на бъдните времена уважаваното и благославяно име на Ругонови, защото, след като половин век стръвно се бе борила за пари, сега, пречистена от една по-висока амбиция, вече гледаше на парите с пренебрежение. И благодарение на нейната щедрост Клотилд вече не се страхуваше за бъдещето: четирите хиляди франка рента щяха да бъдат достатъчни за нея и за детето й. Тя щеше да си го отгледа, да го направи човек. Дори бе вложила на името на момченцето си за пожизнена рента петте хиляди франка от малкото бюро; освен това беше собственица на Сулейад, който всички я съветваха да продаде. Поддържането му не струваше скъпо, но колко самотен и печален беше животът в тази голяма, пуста, сега прекалено широка къща, където се чувствуваше като загубена! До този ден обаче все не можеше да се реши да я напусне. Може би и никога нямаше да се реши.

Ах, Сулейад! Тук беше цялата й любов, целият й живот, тук бяха всичките й спомени! В някои мигове й се струваше, че и Паскал е още тук, защото нищо не бе променила в живота на дома. Мебелите си бяха на същите места, часовете отмерваха ритъма на същите привички. Но бе затворила неговата стая и само тя влизаше в нея като в светилище, за да се наплаче, когато й станеше прекалено тежко на сърцето. Както преди, когато бе момиче, всяка вечер си лягаше в своята стая, където те с Паскал се бяха обичали, в леглото, където той бе умрял; тук новото беше само люлката, която тя пренасяше до кревата за през нощта. Беше все същата уютна стая с познатите старинни мебели и поизбелелите от времето тапети с цвят на зора, нейната много стара стая, която детето сега подмладяваше. Освен това ако в светлата трапезария, където слизаше за всяко ядене, се почувствуваше много самотна, много загубена, чуваше ехото от смеховете на младостта си, когато двамата с Паскал ядяха толкова гладнишки и пиеха толкова весело за здравето и за живота. А и с градината, с цялото имение се чувствуваше свързана до най-съкровените кътчета на душата си; тук не можеше и крачка да направи, без да си представи техните два образа, винаги заедно. Застанали на терасата в тесните сенки на големите вековни кипариси, толкова често бяха съзерцавали долината на Виорн, ограничена от скалистите грамади на Сей и обгорелите хълмове на Сент Март! А колко често се бяха надпреварвали кой пръв ще изкачи стъпалата от суха зидария между маслиновите и бадемовите дръвчета, също като деца, избягали от училище! Освен това боровата горичка, с нейната топла и уханна сянка, където иглите скърцаха под стъпките им и огромният харман, покрит с мека за раменете трева, откъдето се виждаше цялото небе вечер, когато звездите изгряваха! И главно исполинските явори, под които всеки летен ден ходеха да се наслаждават на чудното спокойствие, слушайки освежителната песен на чешмата, чистата кристална нотка, която тя нижеше от векове! Дори старите камъни на къщата, дори пръстта на земята, всяка частица на Сулейад пазеше нещо от топлото туптене на тяхната кръв, от техния слят и проникнал навсякъде живот.

Но тя предпочиташе да прекарва дните си във всекидневната, която възкресяваше най-хубавите й мигове от миналото. Тук също имаше само една допълнителна вещ — люлката. Писалището на доктора си беше на мястото пред левия прозорец и столът му не бе помръднат — той би могъл да влезе и да седне. На дългата маса в средата, отрупана както преди с книги и брошури, ново беше само светлото петно на детските дрешки, които Клотилд преглеждаше. Библиотеките излагаха същите редици книги, големият шкаф бе плътно затворен, сякаш още пазеше същото съкровище. Под опушения таван, сред пръснатите столове, в цялото приятелско безредие на тази обща работилница, където толкова дълго се бяха съчетавали фантазиите на едно младо момиче и издирванията на един учен, все така се носеше хубавата миризма на труд. И онова, което главно я трогваше днес, бяха нейните стари пастели, заковани по стените, рисунките на живи цветя, копирани най-подробно, и наред с тях бленувани цветя от някаква химерична страна, където понякога я отнасяха лудите полети на нейното въображение.