Емил Зола - Доктор Паскал

Клотилд привърши подреждането на дрешките върху масата и когато вдигна очи, погледът й срещна пастела, представляващ стария цар Давид, опрял ръка върху голото рамо на младата сунамитка Ависага. И тя, която вече не се усмихваше, почувствува такова щастие и умиление, че усети как на лицето й се изписва радост. Как се обичаха, как мечтаеха за вечност в деня, когато тя се забавляваше да рисува този горд и нежен символ! Старият Давид беше облечен пищно, в права, натежала от скъпоценни камъни дреха, и носеше в белоснежната си коса царския обръч; а тя беше още по-пищна с атлазената си, бяла като лилия кожа, с тънко източено тяло, с малка кръгла гръд, гъвкави, божествено изящни ръце. Сега той си бе отишъл, спеше под земята, докато тя беше облечена в черно, цялата в черно, и не се виждаше нищо от тържествуващата й голота; имаше само детето, само то беше израз на нейното спокойно, пълно отдаване с цялото си същество пред насъбрания народ, на ярката дневна светлина.

Клотилд тихо седна до люлката. Слънчевите стрели се бяха издължили, стигаха до другия край на стаята, в дремещия полумрак зад затворените капаци горещината на жаркия ден ставаше по-тежка, цялата къща сякаш бе потънала в още по-дълбока тишина. Клотилд бе заделила няколко ризки и се залови да им пришие връзките; и докато ръката й бавно движеше иглата, сред голямото топло спокойствие, което я обгръщаше, сред пожара навън, тя отново се унесе в миналото. Отначало се върна на своите пастели — точните и химеричните — и си каза, че цялата й двойственост се е дължала, от една страна, на страстта й към истината, която понякога я караше да седи с часове пред някое цвете, за да го нарисува съвсем точно, а от друга, на нуждата й от отвъдното, която друг път я откъсваше от действителността и я влечеше стремително към луди блянове, към рая на несътворените цветя. Открай време си беше такава, усещаше, че всъщност и днес си е останала същата като вчера, въпреки че сега други житейски води я носеха и непрекъснато я променяха. И мисълта й скочи към Паскал: още му беше дълбоко благодарна, че я бе направил това, което беше. Навремето, когато бе измъкнал малкото момиченце от онази отвратителна среда и го бе взел при себе си, той положително бе действувал от добрина, но вероятно и от желание да направи с нея един опит — да разбере как тя ще израсне в друга среда, сред искреност и нежност. Тази мисъл непрекъснато го занимаваше, той си имаше една отдавнашна теория, която му се е искало да провери в широк мащаб: въздействие чрез средата, дори лекуване, подобряване и спасяване на хората физически и духовно. Тя положително дължеше нему най-доброто, което имаше у себе си, отгатваше каква необуздана чудачка би могла да стане, а той я бе направил страстна и смела. И когато бе разцъфтяла на свобода, на слънце, животът я бе хвърлил в прегръдките му. И нима детето, което бе дошло и което толкова щеше да ги радва и двамата, ако смъртта не ги бе разделила, не беше като последен напор на неговата добрина и жизнерадост?

При това връщане към миналото Клотилд ясно почувствува каква дълга работа е била извършена над нея: Паскал бе поправил нейната наследственост. И тя сякаш отново преживяваше бавната еволюция, борбата между реалната и химеричната Клотилд. Всичко бе започнало с детските й изблици на гняв, с някакъв фермент на бунт, някаква неуравновесеност, която я хвърляше в най-лоши мечтания. После се появиха големите й пристъпи на набожност, нуждата й от илюзия, от заблуда, а като си помислеше, че неравенствата и несправедливостите на тази земя ще бъдат обезвъзмездени от вечните радости на някакъв бъдещ рай, искаше незабавно щастие. Това беше времето на нейните сблъсъци с Паскал, на мъките, които му бе създавала, когато мечтаеше да убие неговия гений. Тук пътят й правеше остър завой и я връщаше към нейния учител, който я бе покорил през онази бурна нощ със страшния си урок за живота. Оттогава средата й беше въздействувала, еволюцията се бе ускорила: тя се бе превърнала в уравновесената, разумната Клотилд, която приемаше да живее живота така, както трябваше да бъде живян, с надеждата, че сборът от човешкия труд един ден ще освободи света от злото и болката. Тя бе обичала, беше майка и разбираше.

Изведнъж си спомни и онази друга нощ, нощта, която двамата с Паскал бяха прекарали на хармана. Още чуваше как се бе оплаквала под звездното небе: природата е ужасна, човечеството е отвратително, науката се е провалила, затова трябва да потънем в бога, в тайнственото. Само в пълното смирение пред господа можем да намерим щастие. После чуваше как той й повтаря своето верую: напредъка на разума чрез науката; единственото възможно благодеяние за човечеството е да се откриват истините — бавно, но завинаги; беше убеден, че броят на такива истини непрекъснато ще расте и накрая неминуемо ще даде на човека неизмерима власт и ако не щастие, то поне спокойствие. Всичко се свеждаше до пламенната вяра в живота. Трябва да се върви в крак с живота, който никога не спира, казваше той. Да не се надяваме на спиране, на някакво успокоение сред застоя на невежеството, на облекчение от връщането назад. Трябва да имаме духовна твърдост, да имаме скромността да си кажем, че единствената награда на живота е, че сме живели мъжествено, изпълнявайки наложената ни от него задача. Тогава злото става просто една още необяснена случайност, а от много високо човечеството се вижда като огромен механизъм в действие, работещ за непрекъснатото бъдещо развитие. Защо работникът, който си отива, след като е завършил трудовия си ден, ще проклина творбата, понеже не може да види, нито да прецени нейната цел? А дори и да няма цел, защо да не изпитваме радост от дейността, от освежаващото движение на въздух, от сладостта на съня след дълга умора? Децата ще продължат делото на бащите. Нали само затова ги раждаме и ги обичаме, заради тази задача на живота, която им се предава, която и те на свой ред ще предадат? Така че ни остава само мъжествено да се примирим с голямото общо дело, без бунт на „аза“, който изисква отделно за себе си абсолютно щастие.