Емил Зола - Доктор Паскал

Но още от прага цялата дива сцена й стана ясна: широко разтвореният празен шкаф, обезумялата от страх от огъня Мартин, сияещата баба Фелисите, която буташе с крак в пламъците последните останки от досиетата.

Дим, летящи сажди изпълваха стаята, тътенът на пожара звучеше като хъркане на човек, когото убиват. Това е било опустошителното препускане, което бе чула в дълбокия си сън.

И от устните й се изтръгна същият вик, който Паскал бе надал през онази бурна нощ, когато я бе заварил, че краде книжата му:

— Крадли! Убийци!

Веднага се спусна към камината и въпреки страхотното боботене, въпреки едрите нажежени сажди, които се сипеха, с риск да си запали косите и да си изгори ръцете започна да вади с шепи недогорели листове и да ги гаси, притискайки ги безстрашно до себе си. Но това бяха нищожни останки, късчета, нито една цяла страница, не бяха дори трохи от колосалния труд, от огромното търпеливо дело на цял един живот, което огънят бе унищожил за два часа. И гневът й растеше. В порив на яростно възмущение извика:

— Вие сте крадли, убийци!… Извършили сте отвратително убийство! Осквернили сте смъртта, убили сте мисълта, убили сте гений!

Старата госпожа Ругон не отстъпваше. Напротив, приближи се без угризения, с високо вдигната глава, за да защити издадената и изпълнена от нея смъртна присъда.

— Ти на мен ли говориш? На баба си?… Извърших каквото бях длъжна да извърша, каквото и ти по-рано искаше да извършиш заедно с нас.

— Тогава вие ме бяхте подлудили. Но аз живях, обичах, разбрах… Освен това книжата му бяха свято наследство, той разчиташе на моята смелост, те бяха последната мисъл на един покойник, това, което оставаше от един голям ум и което аз трябваше да наложа на всички… Да, ти си ми баба! Но ти все едно, че изгори собствения си син!

— Изгорила съм Паскал, защото изгорих книжата му ли? — извика Фелисите. — Та аз бих изгорила целия град, за да спася славата на нашия род!

Тя продължи да се приближава войнствено, тържествуващо и Клотилд, която беше оставила на масата спасените почернели късове хартия, се уплаши, че баба й отново ще ги хвърли в огъня, и ги закри с тялото си. Но Фелисите не им обърна внимание, не се тревожеше дори от пожара в камината, който за щастие стихваше от само себе си, докато Мартин гасеше с лопата саждите и последните живи искри в нажежената пепел.

— Ти много добре знаеш — продължи дребната старица, която сякаш бе увеличила ръста си, — че аз цял живот съм имала само една амбиция, една страст: преуспяването и властта на нашия род. Цял живот съм се борила, бдяла съм и доживях до тези години само за да залича всички онези грозни истории и да оставя една славна легенда за нас… Да! И никога не съм се отчайвала, никога не съм слагала оръжие, готова съм била да използувам и най-дребните обстоятелства… И всичко, което съм искала, съм го постигала, защото аз умея да чакам.

С широко движение посочи празния шкаф и камината, в която гаснеха последните искри.

— Сега е свършено, славата ни е спасена, тези отвратителни книжа вече няма да ни обвиняват, след себе си няма да оставя нищо, което да ни застрашава… Ругонови ще тържествуват.

Клотилд беше потресена. Вдигна ръка, сякаш за да я изгони. Но тя сама излезе, за да отиде в кухнята да измие почернелите си ръце и да прибере косите си. Прислужницата тръгна подир нея, но се обърна за миг, видя движението на младата си господарка и се спря.

— О, госпожице, аз ще си вървя вдругиден, щом господарят отиде на гробището.

След кратко мълчание Клотилд каза:

— Но аз не ви гоня, Мартин, знам, че вие не сте най-виновна… От тридесет години живеете в тази къща. Останете, останете при мен.

Старата мома поклати сивата си, бледа, като овехтяла глава.

— Не, аз слугувах на господаря, след него на никого вече няма да слугувам.

— А на мен?!…

Мартин вдигна очи, погледна право в лицето младата жена, обичното й момиченце, което бе израснало край нея.

— На вас, не!

Тогава Клотилд се позамисли, искаше й се да каже за детето, което носеше, детето на нейния господар, заради него може би щеше да се съгласи да остане. Но Мартин си припомни разговора, който бе подслушала, и разбра. Погледна корема й на плодовита жена, който още не издаваше бременността й. За миг сякаш се поколеба. После каза ясно:

— Детето, нали?… Не!

И веднага заговори делово, уреждаше нещата като практична жена, която знае цената на парите:

— Понеже имам нещо скътано, ще отида някъде да си ям рентата… Вас мога да ви оставя, госпожице, защото не сте бедна. Господин Рамон утре ще ви обясни как бяха спасени четири хиляди франка рента от нотариуса. Засега на ви ключа от малкото бюро; там ще намерите петте хиляди франка, които господарят остави за вас… Знам, че между нас няма да има разправии. Господарят не ми е платил за три месеца, имам разписки. Освен това напоследък съм дала към двеста франка от джоба си, той не знаеше откъде са тия пари. Всичко е записано. Знам, че няма да ме ощетите нито с един сантим… Вдругиден, когато господарят вече няма да бъде тук, ще замина.