Емил Зола - Доктор Паскал

Както беше застанала пред големия светъл огън, вперила поглед в пилето, което се въртеше, Фелисите продължи угрижено с по-тих глас:

— Ах, Мартин, това, което главно му пречи на нещастника да отиде в рая, са ония отвратителни книжа, които е оставил горе в шкафа. Не мога да разбера как още не е паднал върху тях небесен гръм да ги запали. Ако ги оставим да излязат оттук, това ще бъде чума, безчестие, вечен ад!

Мартин я слушаше пребледняла.

— Та значи според вас, госпожа, ще бъде добро дело, ако се унищожат, ще се осигури покоят на душата на господаря?

— Ах, господи боже! Как да не смятам!… Та ако тези ужасни хартии ни бяха в ръцете, още сега щях да ги хвърля в ей тоя огън. Ах, нямаше да ви трябват повече лозови пръчки, само с тия ръкописи, дето са горе, щяхте да изпечете три пилета като това.

Прислужницата бе взела една дълга лъжица да полива пилето. Сега и тя, изглежда, се замисли:

— Само че не са ни в ръцете… Даже чух един разговор за тях, дето мога да ви го кажа… Беше, когато госпожица Клотилд се качи в стаята. Доктор Рамон я попита дали помни какво й е заръчал господарят, сигурно преди тя да замине, и тя каза, че помни, че трябвало да задържи досиетата, а на него да му даде всички други ръкописи.

Фелисите трепна, не можа да сдържи тревогата си. Вече си представяше как книжата й се изплъзват от ръцете; а тя искаше не само досиетата, искаше всеки изписан лист, цялото това непознато, съмнително, подло дело, от което според нейния тъп и страстен ум на горделива стара буржоазна можеше да произлезе скандал.

— Трябва да действуваме! — извика тя. — Още тази нощ! Утре може да бъде късно.

— Аз зная къде е ключът на шкафа — полугласно се обади Мартин. — Доктор Рамон каза на госпожицата.

Фелисите веднага наостри уши.

— Ключът? Къде е?

— Под възглавницата, под главата на господаря.

Въпреки ярките пламъци на огъня от лозови пръчки двете стари жени усетиха хладен повей, млъкнаха. Чуваше се само цвърченето на сока, който капеше от пилето в съдинката под него.

Но след като се навечеря набързо сама, госпожа Ругон се качи горе заедно с Мартин. От този момент, без повече да говорят по въпроса, те се бяха разбрали: решено бе, че ще вземат книжата, преди да съмне, с всички възможни средства. Най-простото бе все пак да измъкнат ключа изпод възглавницата. Клотилд положително по някое време щеше да заспи: изглеждаше извънредно изтощена, умората щеше да й надвие. Трябваше просто да се изчака. Така че те започнаха да я наблюдават, кръстосваха между всекидневната и спалнята, гледаха дали големите разширени, втренчени очи на младата жена най-после няма да се затворят. Обикновено едната отиваше да види, докато другата чакаше нетърпеливо във всекидневната, където мъждукаше една лампа. Така от четвърт час на четвърт час изкараха почти до полунощ. Бездънните, изпълнени с мрак и огромно отчаяние ечи оставаха широко отворени. Малко преди полунощ Фелисите отново се настани в едно кресло при долния край на леглото, решена да не става от това място, докато внучката й не заспи. Вече не сваляше поглед от нея, дразнеше се, че в безутешното си вцепенение тя почти не мига, не се поддава на съня. После усети, че при това дебнене самата нея започва да я оборва дрямка. Ядоса се, не можа да седи повече. И отново отиде при Мартин.

— Няма смисъл, тя няма да заспи! — каза Фелисите с приглушен разтреперен глас. — Трябва да се измисли нещо друго.

И преди й бе минавало през ума да разбие шкафа. Но старите дъбови врати не се и поклащаха, старите панти се оказаха яки. С какво да счупи ключалката? Освен това щеше да се вдигне ужасен шум и този шум неизбежно щеше да се чуе в съседната стая.

Все пак, както стоеше пред плътните врати, тя ги заопипва с пръсти, търсеше по-слаби места.

— Да имах някакъв инструмент…

Мартин, която беше по-хладнокръвна, я прекъсна, възпротиви се:

— О, не, недейте, госпожа!… Ще ни хванат!… Чакайте, госпожицата може да е заспала.

Отиде на пръсти в стаята и веднага се върна.

— Ами да, спи!… Очите й са затворени, не помръдва.

Тогава двете заедно отидоха да видят, като си сдържаха дъха и стъпваха с извънредна предпазливост, за да не скръцне подът. Клотилд наистина бе току-що заспала и явно спеше толкова дълбоко, че двете старици се окуражиха. Само ги беше страх да не би да я докоснат и да я събудят, защото столът й беше до самото легло. Освен това щеше да бъде светотатствена, страшна постъпка така да пъхнат ръка под възглавницата на мъртвия, за да го ограбят. Тази мисъл ги стресна. Нямаше ли да нарушат покоя му? Нямаше ли той да се раздвижи при изваждането на ключа? Усещаха как пребледняват.