Емил Зола - Доктор Паскал

— Така е, господарят умря, защото госпожицата замина.

От дълбочината на своето отчаяние Клотилд възрази:

— Но нали той ми се разсърди, нали той ме застави да замина!

— Не сте искали, не сте видели… През нощта, преди да заминете, аз заварих господаря полузадушен, толкова му беше мъчно. Казах му, че ще ви предупредя, той ми забрани… После, след като си отидохте, всяка нощ все същото: насила се спираше да не ви пише да ви повика… И накрая умря. Това си е чистата истина.

В съзнанието на Клотилд всичко се изясняваше, тя се чувствуваше и много щастлива, и измъчена. Господи! Значи беше истина това, което за миг бе подозряла? После раздразнената настойчивост на Паскал я бе накарала да повярва, че той не лъже, че между нея и работата искрено е избрал работата като човек на науката, у когото любовта към делото му е по-силна от любовта към жената. А той бе лъгал, в предаността си, в себеотрицанието си бе стигнал дотам, че се бе пожертвувал в името на това, което си е мислил, че е нейното щастие. И най-тъжното бе, че се бе измамил, че всъщност бе станал причина за нещастието на всички им.

Клотилд отново възрази отчаяно:

— Но аз откъде можех да зная?… Аз се покорих, вложих цялата си любов в това покорство.

— Ах! — отново извика Мартин. — Мисля, че аз да бях, щях да разбера!

Рамон се намеси, заговори. Отново улови ръцете на своята приятелка и й обясни, че мъката може да е ускорила фаталния край, но за нещастие учителят бил обречен отпреди. Сърдечното заболяване, от което страдал, навярно било започнало отдавна: крайна преумора, положително отчасти и наследственост, накрая тази последна, голяма страст, и клетото сърце не бе издържало.

— Да се качим — каза Клотилд. — Искам да го видя.

Горе в стаята капаците бяха затворени, дори печалният здрач не проникваше. На малка маса при долния край на леглото горяха две свещи. Те хвърляха бледа жълта светлина върху Паскал, който бе положен с прибрани крака и полускръстени на гърдите ръце. Благочестиво му бяха склопили очите. Още синкаво, но вече успокоено, лицето изглеждаше като заспало сред пръснатите бели коси и бяла брада. Бе умрял едва преди час и половина. Започваше безкрайното спокойствие, вечният мир.

Като го гледаше така, като си каза, че отново е при него, но той вече не я чува, не я вижда, че тя остава сама, че за последен път ще го целуне, после ще го загуби завинаги, Клотилд се спусна с мъчителен копнеж към леглото, без да намери други думи освен един зов на обич:

— Учителю! О, учителю, учителю, учителю…

Притисна устни до челото на мъртвия и понеже той почти не бе изстинал и сякаш още бе топъл от живот, за миг й се стори, повярва, че той усеща тази последна, тъй дълго чакана ласка. Не беше ли се усмихнал в неподвижността си, най-после щастлив, спокоен, че може да умре наистина сега, когато ги чувствуваше и двамата до себе си: тя и детето, което носеше? После, смазана от страшната действителност, тя отново се разрида отчаяно.

Мартин влезе, донесе лампа и я сложи по-настрана, върху единия ъгъл на камината. Чу как Рамон, който наблюдаваше Клотилд и се безпокоеше, че при нейното положение така се вълнува, каза:

— Ако нямате сили да издържите, ще ви отведа. Мислете, че не сте сама, мислете за милото малко същество, за което той ми говореше вече с толкова радост и обич.

През деня прислужницата се бе чудила на някои случайно доловени думи. Сега изведнъж разбра и както се готвеше да излезе от стаята, спря и продължи да слуша.

Рамон говореше още по-тихо:

— Ключът на шкафа е под възглавницата. Той няколко пъти настоя да ви кажа това… Знаете какво трябва да направите, нали?

Клотилд се помъчи да си припомни и да отговори:

— Какво трябва да направя? За книжата, нали?… Да, да, спомням си: трябва да задържа досиетата и да ви предам останалите ръкописи… Не се тревожете, аз съм в пълно съзнание, ще бъда много разумна. Но не искам да го оставя, тук ще прекарам нощта, ще бъда спокойна, обещавам ви.

Тя беше толкова скръбна, изглеждаше толкова твърдо решена да остане при него, с него, докато го отнесат, че лекарят отстъпи.

— Добре тогава, аз си отивам, вкъщи навярно ме чакат. Освен това има различни формалности — да се съобщи за смъртта, да се уреди погребението, — грижата за които искам да ви спестя. Вие не се занимавайте с нищо. Утре сутрин, когато дойда, всичко ще бъде уредено.

Той още веднъж я целуна и си отиде. Едва след това Мартин излезе, заключи пътната врата и се спусна да тича във вече черната нощ.