Емил Зола - Доктор Паскал

Разхлипа се пред сина си, целуна Клотилд, която също я целуна като насън. От този миг нататък, без да излезе от унинието, което я ограждаше от външния свят, младата жена ясно почувствува, че вече не е сама по приглушената и непрестанна суетня, чиито дребни шумове проникваха в стаята: Фелисите плачеше, влизаше, излизаше на пръсти, подреждаше, тършуваше, шепнеше, отпускаше се на някой стол, после веднага ставаше. Към девет часа реши непременно да накара внучката си да хапне нещо. Вече два пъти я бе гълчала тихо. Отново влезе да й прошепне на ухото:

— Клотилд, миличка, уверявам те, не си права… Трябва да се подкрепиш, иначе няма да издържиш.

Но младата жена упорито отказа, като поклати глава.

— Слушай, обядвала си в Марсилия, в бюфета, нали? И оттогава нищо не си яла… Това разумно ли е? Не искам и ти да се разболееш… Мартин имаше готов бульон. Поръчах й да направи от него лека супа и да опече пиле… Слез да хапнеш нещо, поне мъничко, аз ще остана тук.

Клотилд отново поклати печално глава — продължаваше да отказва. Накрая прошепна:

— Остави ме, бабо, моля ти се… Няма да мога, ще ми заседне на гърлото.

И повече не проговори. Но не спеше, широко отворените й очи бяха вперени упорито в лицето на Паскал. Още дълги часове не направи никакво движение, седеше изправена, вцепенена, сякаш отсъствуваше, сякаш бе някъде много далеч заедно с мъртвия. В десет часа чу шум: Мартин вдигаше фитила на лампата. Към единадесет Фелисите, която будуваше в едно кресло, видиш се разтревожи, излезе от стаята, после се върна. Тогава започна някакво нетърпеливо раздвижване, стъпки забродиха нагоре-надолу около младата жена, която беше все така будна, с широко отворени втренчени ечи. Удари полунощ, една-единствена упорита мисъл бе останала като гвоздей в главата й и не й даваше да заспи: защо се бе покорила? Ако беше останала, щеше да го сгрее с цялата си младост, той нямаше да умре! И едва малко преди един часа усети, че и тази мисъл се замъглява и се губи в някакъв кошмар. Изтощена от скръб и умора, тя потъна в тежък сън.

Когато Мартин съобщи на старата госпожа Ругон за ненадейната смърт на нейния син, в смайването й веднага към скръбта се примеси един пръв изблик на гняв. Какво! Умирайки, той не бе пожелал да я види, накарал бе прислужницата да му се закълне, че няма да я предупреди! Това я засегна до кръв, сякаш борбата, траяла цял живот между нея и него, трябваше да продължи и отвъд смъртта. После, след като се облече набързо и пристигна в Сулейад, мисълта за страшните досиета, натъпкани в шкафа, я изпълни с приятна възбуда. Сега, когато чичо Макар и леля Дид бяха мъртви, тя вече не се боеше от онова, което наричаше „ужасите в Тюлет“; а и бедният малък Шарл, издъхвайки, бе отнесъл едно от най-унизителните за рода петна. Само досиетата, отвратителните досиета още заплашваха тържеството на легендата за Ругонови, на чието създаване тя бе посветила целия си живот, която беше едничката грижа на старините й, делото, на чието тържество упорито посвещаваше последните усилия на дейния си хитър мозък. От дълги години дебнеше тези досиета неуморно, отново започваше борбата, когато смятаха, че е вече победена, вечно беше нащрек и настървена. Ах! Да можеше най-после да ги вземе, да ги унищожи! Така грозното минало щеше да се заличи, извоюваната с толкова мъки слава на рода щеше да се отърве от всяка заплаха, най-после свободно да засияе и да наложи на историята своята лъжа! И тя си представяше как ще прекосява трите квартала на Пласан и всички ще я поздравяват, а тя ще се държи като кралица, която носи благородно траура за падналия режим. Затова, когато Мартин й съобщи, че Клотилд се е завърнала, наближавайки Сулейад, страхът, че може да стигне късно, я накара да ускори крачките си.

Но щом се настани в къщата, Фелисите веднага се окопити. Нямаше защо да бърза, щеше да има на разположение цялата нощ. Все пак реши незабавно да привлече Мартин на своя страна. Много добре знаеше как да въздействува на простата женица, потънала в суеверията на една тесногръда набожност. Така че първата й работа беше, още като слезе, да види как върви печенето на пилето, пред кухненския безпорядък да си придаде дълбоко отчаян вид от мисълта, че синът й е умрял, преди да се помири с църквата. Тя започна да разпитва прислужницата, пожела да узнае всичко най-подробно. Но Мартин клатеше глава отчаяно: не! Никакъв свещеник не бил дошъл, господарят дори не се прекръстил. Само тя коленичила, за да прочете попътните молитви, което, естествено, не можело да бъде достатъчно за спасението на душата му. Но колко горещо се била молила на бога господарят й да отиде право в рая!