Емил Зола - Доктор Паскал

— Е, сега какво? — прошепна Фелисите. — Толкова са много! Трябва да започнем от кой да е край, та да успеем… И докато съм горе, да очистим тези… Ето, дръжте, Мартин.

И тя изпразни рафта, като хвърляше един по един ръкописите в ръцете на прислужницата, която ги слагаше на масата колкото се може по-безшумно. Скоро цялата купчина бе пренесена и Фелисите скочи от стола.

— В огъня, в огъня!… Все ще сложим ръка и на другите, онези, които търся… В огъня, в огъня! Най-напред тези! Всичко! Дори парченцата колкото нокът, дори нечетливите бележки. В огъня, в огъня! Ако искаме да сме сигурни, че ще убием заразата от тази чума!

И фанатизирана, освирепяла от омраза към истината, от неистово желание да унищожи свидетелствата на науката, тя лично откъсна първия лист на един ръкопис, запали го от лампата и го хвърли като факел в голямата камина, която не бе палена може би от двадесет години; и започна да къса части от ръкописа и да ги хвърля в огъня, за да го подхранва. Непоколебима като нея, Мартин отиде да й помага, взе да дере един по един листа от друга дебела тетрадка. От този миг огънят не спря да гори, високата камина се изпълни с пламъци, с ярък пожарен сноп, който от време на време намаляваше, но веднага му подхвърляха нова храна и той се извисяваше с нараснала сила. Постепенно се образуваше жар, издигаше се куп ситна пепел, дебел пласт почернели листове, по които пробягваха милиони искри. Но това бе дълга, безкрайна работа; защото, когато хвърляха повече хартия наведнъж, тя не гореше и трябваше да я разравят, да я обръщат с машата; най-добре беше листовете да се смачкват и да се изчаква хубаво да пламнат, преди да се добавят нови. Но те ставаха все по-сръчни, работата напредваше.

Бързайки да вземе нов наръч книжа, Фелисите се блъсна в едно кресло.

— О, госпожа, внимавайте! — каза Мартин. — Ако дойде някой!

— Че кой ще дойде? Клотилд ли? Горкото момиче, то толкова хубаво си спи!… Пък и да дойде, след като сме свършили, пет пари не давам! Бъдете спокойна, аз няма да се крия, ще оставя шкафа празен и разтворен, ще кажа високо, че съм пречистила къщата… Да не остане нито един написан ред, ей богу, нищо друго не ме интересува!

Камината вече гореше близо два часа. Жените пак ходиха до шкафа, изпразниха и другите две полици, оставаше само дъската на дъното, която изглеждаше натъпкана с безредно струпани бележки. Опиянени от топлината на своя увеселителен огън, задъхани, изпотени, те се бяха поддали на някаква дива разрушителна треска. Клякаха, чернеха си ръцете, като бутаха в пламъците недогорели листове, движенията им бяха толкова буйни, че по раздърпаните им дрехи висяха сиви кичури коса. Беше като препускане на вещици, подклаждащи сатанински огън за някакво гнусно дело: изтезание на светец, публично изгаряне на книжовната мисъл, унищожаване на цяла вселена от истина и надежда. И от силната светлина в някои мигове пламъкът на лампата бледнееше, цялата голяма стая се озаряваше, а по тавана заиграваха техните две огромни сенки.

Но когато взеха да изпразват долната дъска на шкафа и вече бяха хвърлили в огъня с шепи безредно натрупаните на нея бележки, Фелисите извика тържествуващо със задавен глас:

— Ах, ето ги!… В огъня, в огъня!

Най-после бе намерила досиетата. Докторът бе прибрал меките сини папки зад цяла крепостна стена от бележки. И тогава я обзе лудост, бяс да опустошава. Тя грабваше колкото можеше досиета и ги запокитваше в пламъците, които изпълваха камината с боботене на пожар.

— Горят, горят!… Е, най-после горят!… Мартин, и тези, и тези… Ах, какъв огън, какъв голям огън!

Но прислужницата се разтревожи:

— Внимавайте, госпожа, ще запалите къщата… Не чувате ли как бучи?

— Ах, какво от това? Ако ще всичко да изгори!… Те горят, горят, колко е хубаво!… Още три, още две, ето и последната гори!

Тя се смееше доволно, беше вън от себе си, страшна. Но започнаха да падат едри запалени сажди. Боботенето ставаше ужасно. Подпалил се бе коминът, който никога не бе чистен. Това сякаш още повече я възбуди. Прислужницата обаче полудя от страх, взе да крещи, да тича покрай стените.

Клотилд спеше до мъртвия Паскал в потъналата във величаво спокойствие стая, което никакъв друг шум не бе нарушил, освен лекият звън на часовника, когато изби три часът. Свещите горяха с високи неподвижни пламъци, въздухът не трепваше. Все пак от дъното на тежкия си сън без сънища тя чу нещо като глъчка, някакво засилващо се кошмарно препускане. Като отвори очи, в първия миг нищо не разбра. Къде беше? Защо такава тежест притискаше сърцето й? Осъзна действителността с ужас: видя Паскал, чу виковете на Мартин от съседната стая и разтревожена, се спусна нататък.