Емил Зола - Доктор Паскал

Сега Клотилд си каза, че вече не изпитва някогашното отчаяние, когато си мисли за времето след смъртта. Мисълта за отвъдното вече не я преследваше, не я измъчваше. Преди й се искаше насила да изтръгне от небето тайната на съдбата. Безкрайно тежко и беше да живее, без да знае защо живее. За какво идва човек на земята? Какъв е смисълът на това отвратително съществувание без равенство, без справедливост, което й се струваше като бълнуване в кошмарна нощ? Сега трепетът й се бе успокоил, тя можеше смело да разсъждава върху тези неща. Може би детето, това нейно продължение, вече й закриваше хоризонта и тя не виждаше собствения си край. Но тук имаше голям дял и равновесието, в което живееше с мисълта, че трябва да живее заради усилието да живее и че едничкото възможно спокойствие на този свят е в радостта от това усилие. Тя си повтаряше едни думи на доктора, който казваше често, като видеше някой селянин да се прибира спокойно, след като бе свършил работата си за деня: „Ето един човек, на когото спорът за отвъдното няма да попречи да спи.“ Искаше да каже, че с този спор се объркват и извращават само трескавите умове на хората, които нямат друга работа. Ако всички изпълняваха задачата си, всички щяха да спят спокойно. Самата тя бе изпитала всемогъщото благотворно влияние на труда по време на своите страдания и скърби. Откакто той я бе научил да оползотворява всеки час и особено откакто бе станала майка и бе непрекъснато заета с детето си, при мисълта за неизвестното по тила й вече минаваше като ветрец ледена тръпка. Сега отклоняваше тревожните си мисли без усилие и ако някакъв страх я смутеше, ако някое от всекидневните огорчения влееше омерзение в сърцето й, намираше утеха, непоклатима опора в мисълта, че детето й и този ден е пораснало, че утре още ще порасне, че ден след ден, страница след страница нейната жива творба се осъществява. От това сладостно успокоение й минаваше всяка болка. Тя имаше задача, цел и щастливата й ведрост я убеждаваше, че положително върши онова, което бе дошла да извърши.

И точно в тази минута разбра, че химеричната Клотилд не е напълно мъртва в нея. Сред дълбоката тишина бе прелетял лек шум и тя бе вдигнала глава: кой ли божи посредник бе минал? Дали не беше скъпият покойник, когото оплакваше и сякаш усещаше край себе си? У нея винаги щеше да остане нещо от някогашното вярващо дете, от интереса му към тайнственото, от инстинктивната му нужда от неизвестното. Беше се примирила, дори си обясняваше всичко това научно. Колкото и науката да разширява границите на човешкото знание, вероятно има една точка, отвъд която няма да стигне. Паскал поставяше тъкмо там единствения интерес в живота, в нашето желание да знаем непрекъснато повече. А Клотилд приемаше, че съществуват неизвестни сили, в които светът е потопен, огромна тъмна област, десет пъти по-голяма от вече завоюваната, неизследван безкрай, през който бъдещото човечество ще се изкачва безкрайно. И това положително бе достатъчно широко поле, в което въображението можеше да се рее. В часовете, когато се размечтаеше, там тя задоволяваше властната жажда, която човек изглежда, че изпитва за отвъдното, нуждата да се откъсне от видимия свят, да задоволи илюзията за абсолютна справедливост и щастие в някакво бъдеще. Така се успокояваха, доколкото бяха останали у нея, някогашните й тревоги, последните й пориви — нали страдащото човечество не може да живее без утехата на лъжата. Но у нея всичко това се свързваше хармонично. При този завой на една епоха, преуморена от наука, разтревожена от оставените от нея развалини, обзета от страх пред новия век и от неистово желание да не отива по-далеч, да се дръпне назад, Клотилд бе постигнала щастливо равновесие: страстен стремеж към истината, разширен от мисълта за неизвестното. Ако учените сектанти ограничаваха хоризонта, за да се придържат тясно към явленията, на нея, доброто, естествено същество, й бе позволено да не пренебрегва онова, което не знае, което никога няма да узнае. И ако веруюто на Паскал беше логично заключение на цялото му дело, вечният въпрос за отвъдното, който тя продължаваше да отправя към небето, отново отваряше вратата на безкрая пред човечеството, устремено напред. Щом трябва вечно да учим, примирявайки се с мисълта никога да не узнаем всичко докрай, нима да запазим място за тайнственото с вечно съмнение и вечна надежда не означава да желаем движението, самия живот?

Отново долови шумолене на крило, докосване на целувка в косите си, но този път се усмихна: той положително бе тук. И целият й размисъл завърши с огромна нежност, която се излъчваше от всичко и заливаше цялото й същество. Колко добър и весел беше той, каква любов към хората му вдъхваше неговата страст към живота. Може би и той беше само мечтател, защото бе стигнал до най-прекрасната мечта, до вярата в един възвишен бъдещ свят, когато науката ще облече човека в неизмерима власт: той всичко ще приема, всичко ще използува, за да създава щастие, всичко ще знае, всичко ще предвижда, ще застави природата да му служи, ще живее в спокойствието на удовлетворения разум! Междувременно желаната и редовна работа беше достатъчна, за да осигури здраве на всички. Един ден може би щеше да се използува и страданието. И като си представяше този огромен труд, този сбор от живи хора и добри, и лоши, и все пак удивителни със своята смелост и работа, тя виждаше само едно братско човечество, изпитваше само безгранична снизходителност, безкрайно съжаление и пламенна обич. Любовта къпе земята като слънце, а добрината е голямата река, от която пият всички сърца.