Емил Зола - Доктор Паскал

Когато си бе разкопчала роклята, за да накърми детето, заедно с майчината й голота се бе показала една от най-скритите й, най-сладостните й тайни: тънката верижка със седемте бисера, седемте млечни звезди, която учителят с безумната си страст да дарява бе сложил на врата й един ден, когато сиромашуваха. Откакто й бе окачил огърлицата, никой друг не я бе видял. Тя беше като част от нейното целомъдрие, от нейната плът — простичка, детска. И през цялото време, докато детето сучеше, само Клотилд я гледаше и с умиление си спомняше за целувките, чиято топла миризма бисерите сякаш бяха запазили.

В далечината гръмна музика и сепна Клотилд. Тя обърна глава, погледна към полето, изрусено до златисто от полегатото слънце. Ах, да! Тържеството! Сега там полагаха основния камък. Очите й се върнаха към детето и тя отново потъна в насладата да гледа как хубаво се храни. Беше приближила едно ниско столче, за да повдигне коляното си, опряла бе рамо на масата до Дървото и до почернелите късове от досиетата. И докато чувствуваше как най-доброто, което можеше да му даде, това чисто мляко, тече с лек шум и прави все по-нейно скъпото създание, излязло от утробата й, мисълта й се рееше, изпълваше се с божествена нежност. Детето бе дошло, може би то щеше да бъде изкупителят. Камбаните бяха избили, влъхвите бяха потеглили на път, следваха ги народите, цялата възликувала природа и всичко се усмихваше на младенеца в пелени. А тя, майката, докато то пиеше от нейния живот, вече мечтаеше за бъдещето. Какъв ще стане нейният син, след като с цялата си преданост го отгледа голям и силен? Учен, който ще даде на света малко от вечната истина, воин, който ще прослави страната си, или, още по-добре, един от онези народни пастири, които успокояват страстите и възцаряват справедливост? Представяше си го много красив, много добър, много могъщ. Това беше мечтата на всяка майка, всяка майка е уверена, че е родила очаквания месия. И в тази надежда, в тази упорита вяра на всяка майка в неминуемото тържество на детето й беше изворът на надеждата, която създава живота, на вярата, която дава на човечеството непрекъснато обновяваща се сила да продължи да живее.

Какво щеше да бъде това дете? Клотилд го гледаше, опитваше се да открие прилики. То положително имаше челото и очите на баща си, нещо възвишено и здраво във формата на главата. Разпознаваше и малко от себе си — изящната уста, нежната брадичка. После затърси с глухо безпокойство прилика с другите, ужасните деди, с всички, които бяха записани там, в родословното дърво, чиито листа разгръщаха картината на наследствеността. На този ли щеше да прилича, на онзи ли или на някой друг? И тя все пак се успокояваше: сърцето й беше така набъбнало от вечната надежда, че не можеше да не се надява. Вярата в живота, която чителят бе вкоренил в нея, я държеше права, смела, непоклатима. Какво значение имаха нещастията, страданията, гнусотите! Здравето беше в труда на всемира, в силата, която опложда и ражда. Делото на любовта беше добро, когато завършваше с дете. Тогава надеждата отново разцъфтяваше въпреки откритите язви, въпреки черната картина на човешките безчестия. То означаваше нов опит за увековечаване на живота, който не престава да ни се струва все така добър, щом го живеем толкова стръвно сред неправди и страдания.

Клотилд неволно погледна към Дървото на дедите, разгърнато до нея. Да, тук беше заплахата! Толкова престъпления, толкова кал наред с толкова сълзи и страдаща добрина! Такава необикновена смесица от най-прекрасно и най-ужасно, човечеството в умален вид със всички свои язви и борби! Просто да се запиташ няма ли да е по-добре да падне гръм, та да помете наведнъж целия този покварен и жалък мравуняк. И след толкова страшни Ругоновци, след толкова отвратителни Макаровци се раждаше още един. Със смелото предизвикателство на своята вечност животът не се боеше да създаде още един. Животът продължаваше своето дело, разпространяваше се по свои закони и безразличен към хипотезите, вървеше и вършеше своята безкрайна работа. С риск да вдъхва живот на чудовища, той трябваше да създава, раждаха се болни, луди, но той не се уморяваше да създава, вероятно с надеждата, че след тях ще дойдат здравите и мъдрите. Животът, непрестанен и винаги нов порой, който тече към незнайна цел! Животът, в който сме потопени, животът с безбройни и противоположиш течения, огромен и вечно в движение като безбрежно море!

С чувство на блаженство Клотилд усещаше как алчната устичка пие ненаситно и в сърцето й се надигаше пламенен майчински порив. Това бе молитва, заклинание. Към незнайното дете, както към незнайния бог! Към това, което детето щеше да бъде утре, към гения, който може би се раждаше, към месията, чакан от следващия век, за да освободи народите от техните съмнения и страдания! Щом нацията трябваше да бъде преобразена, дали нейният син не идваше за тази задача? Той щеше да поднови опита, да възстанови разрушенията, да възвърне увереността у търсещите опипом хора, да построи град на справедливостта, в който само законът на труда ще осигурява щастие. В смутни времена трябва да се чакат пророци. Освен ако не бъде Антихрист, демон опустошител, възвестеният звяр, който ще очисти света от ширещата се нечистота. И животът ще продължи въпреки всичко, само че ще трябва да се чака още хиляди години, преди да се появи друго незнайно дете, благодетелят.