Брендон Сандерсон - Заклеващия

Таравангян си пое дълбоко дъх, но остана на колене. Днес от всички дни Зло най-сетне се свърза с него лично.

— Не съм добре днес, Велики боже. Аз… ъ… съм крехък и с болно здраве. Може ли да се срещна с теб отново, когато съм добре?

— Горкото човече! — каза Зло.

От златната земя зад Таравангян се появи стол и Зло пристъпи към него, изведнъж по-малък, с по-човешки размер. Той нежно избута Таравангян нагоре и върху стола. — Ето. Така не е ли по-добре?

— Да… благодаря. — Кралят сбърчи вежди. Не така си бе представял този разговор.

— А сега — продължи Зло, като леко облегна скиптъра си върху рамото на Таравангян. — Мислиш ли, че някога ще се срещна с теб, когато се чувстваш добре?

— Аз…

— Не осъзнаваш ли, че избрах този ден именно заради неразположението ти, Таравангян? Наистина ли си мислиш, че някога ще бъдеш способен да преговаряш с мен от позицията на силата ?

Кралят облиза устните си.

— Не.

— Добре, добре. Значи се разбираме. Така, а сега, с какво си се занимавал… — Той пристъпи настрани и се появи един златен пиедестал с книга отгоре. Диаграмата. Зло започна да я прелиства и златният пейзаж се промени до спалня с хубави дървени мебели. Таравангян я разпозна от драсканиците върху всяка повърхност — от пода до тавана, до таблата на леглото.

— Таравангян! — възкликна Зло. — Това е забележително . — Стените и мебелите избледняха, като оставиха след себе си думите, които увиснаха във въздуха и започнаха да сияят със златиста светлина. — Направил си това без достъп до Предопределението или Царството на духа? Наистина невероятно.

— Б-благодаря?

— Позволи ми да ти покажа колко далеч виждам аз.

Златни думи избухнаха навън от онези, които Таравангян бе написал в Диаграмата. Милиони и милиони златни букви горяха във въздуха и се простираха в безкрая. Всяка взимаше един малък елемент, който Таравангян бе написал, и се разширяваше върху него в томове и томове от информация.

Таравангян ахна, тъй като, за момент, той виждаше във вечността.

Зло прегледа думите, които кралят някога бе написал от едната страна на един скрин.

— Разбирам. Да превземеш Алеткар? Смел план, смел план. Но защо ме покани да нападна Уритиру?

— Ние…

— Няма нужда! Виждам. Отказваш се от град Тайлен, за да си подсигуриш падението на Тоягата, което ще премахне опозицията. Предложение към мен, което проработи, очевидно. — Зло се обърна към него и се усмихна. Знаеща, уверена усмивка.

„Наистина ли си мислиш, че ще бъдеш способен да преговаряш с мен от позиция на силата?“

Всичкият този текст надвисваше над Таравангян и блокираше гледката му към пейзажа с милиони думи. Една по-умна негова версия би се опитала да го прочете, но сегашната по-глупава бе просто уплашена. И… можеше ли това да бъде за… негово добро? Ако прочетеше това, то щеше да го погълне. Да го погуби.

„Внучките ми“, помисли си той. „Хората от Карбрант. Добрите хора на света.“ Той се разтрепери при мисълта за онова, което можеше да ги сполети.

Някой трябваше да взема трудните решения. Той се плъзна от златния си стол, докато Зло изучаваше друга част от Диаграмата. Там. Зад мястото, на което бе стояло леглото. Част от думите, която бе избледняла от златисто до черно. Какво беше това? Докато се приближаваше, Таравангян видя, че думите бяха изчезнали в безкрая, като започваха от тази точка на стената му. Сякаш нещо се бе случило тук. Пукнатина в онова, което Зло можеше да види…

В основата имаше име. Ренарин Колин.

— Далинар не трябваше да се Издига — каза Зло и пристъпи зад краля.

— Ти се нуждаеш от мен — прошепна Таравангян.

— Аз не се нуждая от никого.

Кралят погледна нагоре и там, светеща пред него, се намираше поредица от думи. Съобщение от него самия, в миналото. Невероятно! Дали някак не бе видял дори това?

„Благодаря ти.“

Той ги прочете на глас:

— Ти се съгласи на битка между шампиони. Трябва да се оттеглиш, за да не се случи това състезание и затова не бива повече да се срещаш с Далинар Колин. Иначе той може да те принуди да се биеш. Което означава, че трябва да пуснеш слугите си да вършат работата ти. Нуждаеш се от мен.

Зло пристъпи напред, като забеляза думите, които Таравангян бе прочел. После се намръщи на сълзите по бузите на краля.

— Твоята Страст — каза той, — ти прави чест. Какво искаш в замяна?

— Защитавай хората, които управлявам.

— Скъпи Таравангян, не мислиш ли, че мога да видя какво планираш? — Зло посочи към думите на мястото, на което някога се бе намирал таванът. — Ти ще искаш да станеш крал на всички хора — и тогава аз ще трябва да запазя всички тях. Не. Ако ми помогнеш, ще спася семейството ти. Всеки на две поколения от теб.