Брендон Сандерсон - Заклеващия

— Тогава нека почакаме.

Адротагия му даде няколко писма, които бяха пристигнали от внучките му в Карбрант. Той можеше да чете, дори когато беше глупав, макар да му отнемаше повече време да различи някои думи. Гвори бе приета да учи в Училището на Бурите, което имаше наследствен достъп до Паланеума за всички ученици. Караванига, средната му внучка, бе приета за настойничка и му бе нарисувала картина на тях тримата. Малката Рули се смееше с липсващо зъбче в средата на усмивката. Тя му бе нарисувала картинка с цветя.

Таравангян докосна сълзите върху бузите си, докато приключваше с четенето. Никоя от трите не знаеше нищо за Диаграмата и той бе твърдо решен това да си остане така.

Адротагия и Дукар говореха тихо в ъгъла на стаята, объркани от някои части на Диаграмата. Те не обърнаха внимание на Мабен, слугата в стаята, който докосна челото на Таравангян, тъй като кралят напоследък кашляше.

„Колко глупави можем да бъдем“, помисли си Таравангян, като допря пръстите си до картинката с цветята. „Никога не знаем толкова, колкото си мислим. Може би в това отношение умното ми аз винаги е било по-глупаво от другото.“

Той познаваше пристигането на Вечната буря само от един звън от часовника на Адротагия — невероятно малко устройство, подарено от Навани Колин.

— Диаграмата греши твърде често — рече Мрал на Адротагия и Дукар. — Предсказа, че Далинар Колин ще се пречупи, ако бъде притиснат, и ще стане шампион на врага.

— Може би Гробовния беше прав — каза Дукар, като потриваше нервно ръце една в друга. Погледна към прозореца, затворен с кепенци, въпреки факта, че Вечната буря не стигаше толкова високо. — Тоягата можеше да се превърне в съюзник. Това имаше предвид Диаграмата.

— Не — намеси се Таравангян. — Нямаше това предвид.

Те го погледнаха.

— Варго? — попита Адротагия.

Той се опита да открие аргумента, с който да им обясни, но това бе същото като да се опита да държи съдържанието на чаша масло в юмрук.

— В опасна позиция сме — заяви Дукар. — Негово Величество разкри твърде много пред Далинар. Сега ще ни наблюдават.

— … прозореца…

— Далинар не знае за Диаграмата — продължи Адротагия. — Или че сме довели пеещите в Уритиру. Знае само, че Карбрант контролираше убиеца — и мисли, че лудостта на Вестителя ни е подтикнала. Все още сме в добра позиция.

— Отвори… прозореца… — Никой от останалите не чуваше гласа.

— Диаграмата става все по-неточна — настоя Мрал. Макар той да не беше учен, беше пълноправен участник в плана им. — Твърде много се отклонихме от обещанията ѝ. Плановете ни трябва да се променят.

— Твърде късно е — възрази Адротагия. — Конфликтът ще се състои скоро.

— ОТВОРИ ГО.

Таравангян се надигна от мястото си, треперещ. Адротагия имаше право. Конфликтът, предсказан от Диаграмата, щеше да се състои скоро.

Дори по-скоро, отколкото си мислеше тя.

— Трябва да вярваме на Диаграмата — прошепна Таравангян, докато ги подминаваше. — Трябва да вярваме в онази версия на мен самия, която знаеше какво да прави. Трябва да имаме вяра.

Адротагия поклати глава. Не ѝ харесваше, когато някой от тях използваше думи като „вяра“. Той се опита да запомни това и наистина го помнеше, когато беше умен.

„Бурите да те отнесат, Нощна пазителко“, помисли си той. „Победата на Зло ще убие и теб. Не можеше ли само да ме дариш, без да ме проклинаш?“

Бе помолил за способността да спаси народа си. Бе умолявал за състрадание и проницателност — и ги бе получил. Просто никога едновременно.

Той докосна кепенците на прозореца.

— Варго? — обади се Адротагия. — Свеж въздух ли пускаш?

— Не, за съжаление. Нещо друго.

Таравангян отвори кепенците.

И внезапно се озова на място с безкрайна светлина.

Земята под него светеше, а наблизо се стичаха реки, направени от нещо разтопено в златисто и оранжево. Зло се появи пред Таравангян като шестметров човек с очи на шин и скиптър. Брадата му не беше рядка, каквато бе на краля в миналото, но и не беше гъста. Почти приличаше на брадата на ардент.

— Така — заговори Зло, — Таравангян, нали? — Той присви очи, сякаш го виждаше за първи път. — Малко човече. Защо ни писа? Защо накара Повелителя на Стихиите си да отключи Клетвената порта и да допусне армиите ни да нападнат Уритиру?

— Искам единствено да ти служа, Велики боже — промълви Таравангян и падна на колене.

— Не се унижавай — рече богът и се изсмя. — Мога да видя, че не си подлизурко и няма да бъда заблуден от опитите ти да се престориш на такъв.