Брендон Сандерсон - Заклеващия

Беше му трудно да направи връзката между онзи млад мъж, онзи приятел , и загрубялото, старо лице на масата пред него. Възрастният Садеас се беше превърнал в убиец, чието предателство бе станало причина за смъртта на хора, по-добри от него. Заради онези мъже, изоставени по време на битката при Кулата, Далинар можеше да почувства само удовлетворение при гледката на мъртвия Садеас.

Това го безпокоеше. Разбираше отлично как се чувстват останалите.

— Елате с мен.

Обърна гръб на трупа и излезе от стаята. Подмина стражите на Садеас, които побързаха да се върнат вътре. Те щяха да се погрижат за трупа; надяваше се, че е потушил разбунените духове достатъчно, че да предотврати спонтанна разпра между своите и неговите войници. Засега най-подходящо щеше да бъде да отведе Мост Четири далеч оттук.

Свитата на Далинар го последва по подобните на пещери коридори на кулата. Маслените лампи, които носеха, осветяваха набраздените от разноцветни линии стени — естествено образувани пластове от различни земни тонове, като онези, които се получаваха, когато сушаха слоеве крем. Не обвиняваше толкова войниците, задето бяха изгубили Садеас от поглед; бе стъписващо лесно да се загубиш на това място, с безкрайните му тунели, всеки от които водеше към непрогледна тъма.

За щастие, той имаше представа къде се намират, и изведе хората си до външния периметър на кулата. Пристъпи в един от кабинетите там и излезе на балкона — един от многото еднакви такива, широки като веранди.

Над него се издигаше огромният град Уритиру — впечатляващо високо здание, което се извисяваше на фона на планините. Състоеше се от десет пръстенообразни нива — всяко от което си имаше по осем етажа, — и бе отрупано с акведукти, прозорци и тераси като тази, на която се намираха в момента.

На най-долното ниво също имаше широки площи, издадени навън от периметъра му: обширни каменни повърхности, просторни като плата. По ръбовете им имаше нещо като каменен парапет — там, където скалите отстъпваха място на дълбоките пропасти между планинските върхове. Отначало тези широки, плоски каменни повърхности ги озадачаваха. Но браздите в скалата и лехите по вътрешните ръбове им бяха подсказали тяхното предназначение. Колкото и странно да беше, тези площи някога са били употребявани като земеделски полета . Подобно на просторните области на върха на всяко ниво на кулата, тези места някак си са били обработвани — въпреки студа. Едно от тях се беше ширнало точно под балкона, на който стояха в момента — на два етажа по-надолу.

Далинар се приближи към парапета и положи ръце на гладката, плътна, каменна преграда. Останалите се скупчиха зад него. По пътя към тях се бе присъединил и Върховният принц Аладар — високопоставен алет с плешива глава, величествена осанка и тъмна кожа. Придружаваше го Мей, дъщеря му — ниска, красива жена в двайсетте си години с кафяви очи, кръгло лице и късо подстригана, катраненочерна алетска коса, чиито къдрици обрамчваха лицето ѝ. Навани им обясни шепнешком подробностите около смъртта на Садеас.

Далинар замахна с ръка навън, към мразовития въздух, и посочи пейзажа пред балкона.

— Какво виждате?

Стражниците от моста се приближиха още повече към парапета. Сред тях бе и хердазиецът, който вече имаше две ръце — бе излекувал едната със Светлина на Бурята. Мъжете на Каладин бяха започнали да проявяват заложбите на Бягащи по вятъра, макар че засега представляваха просто „оръженосци“ — вид чиракуващи Сияйни, които явно са били широко разпространени някога и които представляваха мъже или жени, чиито способности бяха тясно свързани с тези на техния господар, някой завършен Сияен.

Мъжете от Мост Четири не се бяха обвързали със собствени духчета и макар че бяха започнали да проявяват определен заложби, бяха загубили способностите си в мига, в който Каладин бе отлетял в Алеткар, за да предупреди семейството си за Вечната Буря.

— Какво виждам ли? — попита хердазиецът. — Виждам облаци.

— Много облаци — допълни друг мостови.

— И няколко планини — обади се друг. — Приличат на зъби.

— Не, на рога — възрази хердазиецът.

— Ние — прекъсна ги Далинар, — се намираме над бурите. Би било лесно да забравим урагана, който грози останалия свят. Вечната Буря ще се завърне, а с нея — и Пустоносните. Трябва да приемем, че този град — и нашите армии — скоро ще бъдат единственият останал бастион на реда в целия Рошар. Наше призвание, наш дълг е да поемем водачеството.