Брендон Сандерсон - Заклеващия

Калами възкликна тихо. Никой не беше успявал да обедини целия континент — не се беше случило по време на нашествията на Шин, не се беше случило по време на възхода на Йерокрацията, не се бе случило и по време на завоеванията на Слънцетворящия. Далинар ставаше все по-уверен във факта, че тази задача се падаше на него. Врагът щеше да изпрати срещу тях най-ужасяващите си оръжия — Несътворените и Пустоносните. И шампионът-фантом в тъмната броня.

Далинар щеше да им се противопостави с помощта на обединения Рошар. Колко жалко, че не беше успял да открие начин да убеди Садеас да се присъедини към каузата.

„Ах, Торол“, помисли си. „Какво можехме да постигнем с общи сили, ако не бяхме така разединени…“

— Татко? — привлече вниманието му един мек глас. Беше Ренарин, който стоеше до Шалан и Адолин. — Не спомена нищо за нас. За мен и Нейна Сиятелност Шалан. Каква е нашата задача?

— Да се упражнявате — отговори Далинар. — При нас ще идват и още Сияйни, и вие двамата ще трябва да станете техни предводители. Рицарите някога са били най-великото ни оръжие срещу Пустоносните. Имаме нужда да ги възродим като такива.

— Татко, аз… — заекна Ренарин. — Само… само аз ли? Не мога. Не знам дори как да… Камо ли пък…

— Сине — прекъсна го Далинар, като пристъпи до него и положи длан на рамото му. — Имам ти доверие. Всемогъщия и духчетата са те надарили със силата да защитаваш и пазиш този народ. Използвай я. Усъвършенствай я, а след това ми докладвай на какво си способен. Мисля, че всички сме любопитни да узнаем.

Ренарин издиша бавно, после кимна.

Каменните пъпки хрущяха като черепи под ботушите на Далинар, докато препускаше през горящата равнина. Елитите му го следваха устремно — подбран лично от него отряд войници, както светлооки, така и тъмнооки. Не представляваха почетна стража. Далинар не се нуждаеше от стражи. Това бяха просто онези мъже, които считаше за достатъчно компетентни да не го изложат.

Каменните пъпки около него димяха. Мъхът — изсъхнал от лятната жега и дългите дни между бурите по това време на годината — избухваше в пламъчета и палеше и пъпките наоколо. Огнени духчета танцуваха навсякъде. Далинар, досущ сам духче, се носеше напред между облаците дим, като разчиташе на подсилената си броня и дебелите ботуши да го защитят.

Врагът — вече изтикан на север от армиите му — се беше оттеглил в града си, точно пред него на хоризонта. Макар и не без затруднение, Далинар си беше наложил да изчака, преди да доведе елитите си като подкрепление по фланговете.

Не беше очаквал врага да запали равнината в отчаянието си — да опожари собствената си реколта в опит да блокира достъпа от юг. Е, огънят да върви по Преизподнята. Макар пламъците и жегата да накараха някои от мъжете му да отстъпят, повечето продължаваха да го следват неотлъчно. Намерението му беше да се врежат във вражеските редици и да ги принудят да отстъпят още по-назад, към основната им армия.

Чук и наковалня. Любимата му тактика: от онзи тип, който не позволява на врага да му избяга по никакъв начин.

Когато изскочи от задимения въздух, Далинар откри няколко редици копиеносци забързано да се оформят в боен строй по южната граница на града. Духчета на очакването, подобни на червени конфети, поникнали от въздуха и лудешки танцуващи на вятъра, се бяха стекли около тях. Ниската стена на града беше срутена по време на междуособиците преди няколко години, затова войниците можеха да разчитат само на купчините отломки за защита — макар че на изток имаше висок хребет, естествена преграда срещу бурите, която бе позволила на това място да се развие почти до мащабите на истински град.

Далинар нададе свиреп рев срещу неприятелските войски и удари с меча — обикновен двуостър меч — в щита си. Носеше стабилен нагръдник, отворен в предната си част шлем и подсилени с желязо ботуши. Копиеносците пред него се поколебаха, когато елитите му изскочиха от пушека и пламъците сред кръвожаден хаос от бойни викове.

Неколцина от копиеносците захвърлиха оръжията и се впуснаха в бяг. Далинар се ухили. Нямаше нужда от Вълшебен меч или Вълшебна броня, за да всява страх.

Стовари се върху копиеносците като канара, която помита гора едва-що напъпили дървета. Мечът му хвърляше пръски кръв във въздуха. Тайната на хубавата битка беше в инерцията . Не спирай. Не мисли. Продължавай неумолимо напред и внуши на враговете си, че вече са на практика мъртви. По този начин ще се борят по-малко, докато ги изпращаш в отвъдното.