Брендон Сандерсон - Заклеващия

Победеният Сияен рицар до него простена тихо.

— Защо… — заговори мъжът иззад шлема. — Защо ние?

— Не знам — отвърна Далинар и метна брадвата обратно на Дим.

— Не… не знаеш ? — повтори умиращият мъж.

— Моят брат взима решенията — каза Далинар. — Аз просто отивам там, където ми посочи.

Махна с ръка към Господаря и Дим заби меча си в подмишницата му, с което го довърши. Мъжът се беше сражавал добре; нямаше нужда да се проточват мъките му.

Приближи се друг войник и подаде меча на Далинар. От острието липсваше парченце с размерите на палец. Изглеждаше и като да се е изкривил.

— Трябва да го забивате в меките части, Сиятелен господарю — каза Дим, — не да блъскате с него срещу твърдите.

— Ще го взема предвид — отвърна Далинар, захвърли меча и остави един от хората си да му намери заместител сред оръжията на мъртвите.

— Добре… ли се чувствате, Сиятелен господарю? — попита Дим.

— Направо отлично — отвърна Далинар с глас, леко приглушен от запушения с кръв нос.

Страшно болеше, Бурята да го отнесе, и от земята наоколо се издигна малко ято духчета на болката — като тънки, жилести ръце.

Подчинените му се струпаха около него и Далинар ги поведе нататък по улицата. Не след дълго успя да различи основната войска на врага, която продължаваше да се опитва да устои на армията му. Направи знак на хората си да спрат и обмисли възможните варианти на действие.

Такка, капитанът на елитите, се обърна към него:

— Какво ще заповядате, сър?

— Нападнете онези сгради — каза Далинар и посочи група обикновени къщи. — Да видим колко добре ще се бият, докато гледат какво се случва със семействата им.

— Хората ни ще искат да ги ограбят — каза Такка.

— Какво може да има за грабене в колиби като тези? Прогизнали свински кожи и стари купи за скални пъпки? — отвърна той и свали шлема, за да избърше кръвта от лицето си. — Ще грабят после. Сега ми трябват заложници. В този град трябва да има и цивилни, Бурята да го вземе. Намерете ги.

Такка кимна и изкрещя заповедта. Далинар се пресегна за мех с вода. Трябваше да се срещне със Садеас и да…

Нещо се заби силно в рамото му. Мярна го едва за секунда — размазано черно петно, което го удари със силата на ритник. Запрати го на земята, а отстрани на тялото му избухна взрив от болка.

Примигна, внезапно озовал се на земята. От рамото му стърчеше стрела , Бурята да я порази — дълга и дебела. Бе минала направо през ризницата му — точно встрани от ръба на бронята.

— Сиятелен господарю! — коленичи до него Такка, за да го предпази с тялото си. — Келек! Сиятелен господарю, добре ли…

— Кой, в името на Преизподнята, ме простреля? — попита яростно Далинар.

— Там горе — каза един от хората му и посочи хребета, който се извисяваше над града.

— Това трябва да са поне триста метра — каза Далинар, като избута Такка настрани и се изправи. — Не може да…

Беше нащрек, за да е готов да отскочи от пътя на следващата стрела, която се заби с рязък пукот в камъните едва на половин метър от него. Далинар се втренчи в нея, после закрещя:

— Конете! Къде са конете, Бурята да ги отнесе?

Малка групичка войници дотича и доведе със себе си всичките им единайсет коня, които бяха превели по-внимателно през полето. На Далинар му се наложи да избегне още една стрела, докато хващаше юздите на Среднощ, черния му жребец, и се качваше на седлото. Раната от стрелата в рамото му го прорязваше като с нож, но напред го тикаше нещо далеч по-важно. Помагаше му да се съсредоточи.

Препусна в галоп обратно натам, откъдето бяха дошли, и се отдалечи от обсега на стрелеца заедно с десетима от най-добрите си мъже. Трябваше да има някакъв начин да се изкачи по наклона… Ето! Поредица зигзагообразни, стръмни пътеки по хълмовете, достатъчно широки да може да подкара Среднощ по тях.

Далинар се безпокоеше, че набелязаната жертва ще избяга, преди да успее да достигне върха. Когато най-после се изкачи на хребета, обаче, една стрела се заби от лявата страна на нагръдника му, като мина направо през метала до рамото и едва не го накара да падне от седлото.

Преизподнята да го вземе, дано! Далинар успя да се задържи някак на коня, стиснал юздите в единия си юмрук, след което се наведе ниско и напрегна поглед напред да различи стрелеца — все още далечна фигура, която бе застанала на една камениста издатина и която тъкмо пусна още една стрела по него. И още една. Проклятие, ама че бърз беше!

Далинар дръпна юздите и обърна Среднощ на едната страна, после — на другата. Вълнението отново пулсираше в гърдите му. Прогонваше болката, помагаше му да се съсредоточи.