Брендон Сандерсон - Заклеващия

Далинар сви рамене. Не остана да чака виното или хирурзите. Вместо това поведе коня си обратно към елитите, за да ги събере и да им даде заповед да пазят града от плячкосване. Когато приключи, прекоси димящото поле и се върна в лагера пред града.

Толкова живеене за днес. Щяха да минат седмици, може би даже месеци, преди да му се удаде нова възможност да го направи.

Два дни след като откриха Садеас мъртъв, Вечната Буря се завърна.

Далинар крачеше из покоите си в Уритиру, сякаш притеглян от неестествената стихия. Боси крака по студения каменен под. Подмина Навани, която пак седеше на писалището и работеше върху мемоара си, и излезе навън, на балкона, издаден далеч над скалите на Уритиру.

Усещаше нещо — ушите му бяха заглъхнали и от запад духаше вятър, още по-мразовит от обикновено. А имаше и още нещо. Един вътрешен хлад.

— Ти ли си, Отче на Бурята? — прошепна той. — Това чувство на боязън?

— Това не е нещо естествено — отговори Отеца на Бурята. — Незнайно е.

— Не се ли е появявало преди, по време на ранните Опустошения?

— Не. Ново е.

Както винаги, гласът на Отеца на Бурята звучеше приглушено, като далечна гръмотевица. Отеца не винаги отговаряше на Далинар и не беше с него през цялото време. Това можеше да се очаква; той беше душата на бурята. Не можеше — и не биваше — да бъде укротяван и приковаван на едно място.

И все пак, в начина, по който от време на време игнорираше въпросите на Далинар, се усещаше почти детинска опакост. Струваше му се, че понякога го прави, само защото не иска Далинар да реши, че ще идва всеки път, когато го повика.

Вечната Буря се появи на хоризонта — черни облаци, осветени отвътре от проблясващите в червено светкавици. За щастие, бяха достатъчно ниско на хоризонта, и дори най-високите от тях нямаше да достигнат до Уритиру. Настъпваха като кавалерия и помитаха обикновените, лениви облаци под тях.

Далинар си наложи да гледа как вълната тъмнина обтича платото на Уритиру. Скоро вече му се струваше, че самотната им кула е като морски фар, надвиснал над мрачен, смъртоносен океан.

Беше изнервящо тихо. След червените светкавици не се чуваха гръмотевици като при обикновените бури. От време на време се чуваше изпукване — рязко и стряскащо, като звука от сто клона, които се чупят наведнъж. Но изпукванията сякаш не отговаряха на проблясъците червена светлина, които изригваха отвътре.

Всъщност бурята беше толкова тиха, че успя да чуе издайническото шумолене на плат, когато Навани се приближи откъм гърба му. Тя обви ръце около него, притисна се към гърба му и положи глава на рамото му. Той сведе поглед и забеляза, че е свалила ръкавицата от лявата си ръка. Едва я различаваше в сумрака: слаба, с прекрасни, деликатни пръсти, лакирани в меко червено. Долавяше очертанията ѝ на приглушената светлина на първата луна, изгряла на небето, и на просветващите светкавици на бурята.

— Някакви вести от запад? — прошепна Далинар.

Вечната Буря бе по-бавна от обикновената, и беше стигнала до Шиновар преди много часове. Не презареждаше сферите, дори да ги оставиш навън през цялото време.

— Далекосъобщителите направо жужат. Монарсите се бавят с отговорите си, но подозирам, че скоро ще осъзнаят, че трябва да ни послушат.

— Мисля, че подценяваш твърдоглавието, което може да причини короната на един мъж или една жена, Навани.

Далинар имаше опит с преживяването на бури на открито, особено когато беше млад. Бе наблюдавал хаоса на буреносния фронт, който разхвърляше камъни и отломки пред себе си, светкавиците, които разцепваха небето, и тътнежа на гръмотевиците. Бурите бяха най-чистото изражение на мощта на природата: диви, необуздани, изпратени да напомнят на човека за собствената му незначителност.

Бурите, обаче, никога не изглеждаха злобни. Тази беше различна. Тази сякаш беше отмъстителна .

Докато се взираше в чернилката под себе си, на Далинар му се стори, че може да види какво е направила. Поредица образи, сякаш хвърлени в лицето му с ярост. Преживяванията на бурята по време на бавното ѝ прекосяване на Рошар.

Сринатите до основи къщи и писъците на обитателите, изгубени сред вихъра.

Хора, изненадани посред работата си на полето, побягнали панически пред неочакваната стихия.