Брендон Сандерсон - Заклеващия

Огромни градове, поразявани от светкавица след светкавица. Села, потънали в сянка. Напълно опустошени реколти по полетата.

И безбрежни океани от светещи червени очи, които оживяваха като сфери, презаредени от Светлината на Бурята.

Далинар издиша продължително и изсъска през зъби. Виденията избледняха.

— Истинско ли беше това? — прошепна.

— Да — отговори Отеца на Бурята. — Врагът пристига с тази буря. Той усеща присъствието ти, Далинар.

Не видение за миналото. Не някакво възможно бъдеще. Княжеството му, народът му, целият му свят бяха в опасност. Пое си дълбоко дъх. Поне това не беше като онази единствена по рода си буря, която бяха преживели, когато Вечната Буря се бе сблъскала с бурята за пръв път. Тази не изглеждаше така мощна. Нямаше да опустоши градовете, но щеше да нанесе сериозни щети, а ветровете щяха да нападат на пристъпи — враждебни, дори умишлени .

Врагът явно предпочиташе да сее разруха в по-малките градове. По полетата. Там, където хората бяха неподготвени.

Макар бурята да не беше така разрушителна, колкото се беше опасявал, тя все пак щеше да коства живота на хиляди. Щеше да остави градовете потънали в хаос — особено онези на запад, които нямаха заслон. И още по-важно — щеше да отвлече работниците-парши, да ги превърне в Пустоносни и да ги насъска срещу хората.

В крайна сметка, Рошар щеше да плати на бурята такава цена в кръв, каквато не бе плащал от… е, от Опустошенията насам.

Далинар вдигна ръка, за да хване дланта на Навани, докато тя на свой ред се притискаше в него.

— Направи всичко, което можа, Далинар — прошепна тя, след като двамата погледаха бурята за известно време. — Не упорствай да носиш бремето от това като собствен провал.

— Няма.

Тя го пусна и го обърна към себе си, с гръб към гледката на бурята. Носеше нощница — неподходяща за излизане сред хората, но и не съвсем непристойна.

Като се изключи ръката, с която го погали по брадичката.

— Не ти вярвам, Далинар Колин — прошепна тя. — Мога да прочета истината по напрежението в мускулите ти и стиснатата челюст. Знам, че дори върху теб да падне канара, ще твърдиш, че всичко е под контрол, и ще поискаш доклади за положението в лагера от хората си.

Ароматът ѝ беше упойващ. И тези хипнотизиращи, ярковиолетови очи.

— Трябва да се отпуснеш, Далинар.

— Навани…

Тя го погледна въпросително. Беше така красива. Далеч по-разкошна от когато двамата бяха млади. Бе готов да се закълне в това. Нима бе възможно някой да изглежда по-прекрасно от нея сега?

Хвана я за тила и придърпа устните ѝ към своите. Страстта се пробуди в него. Тя приближи тяло към неговото и гърдите ѝ се притиснаха към него през тънката нощница. Той пиеше жадно от устните ѝ, устата ѝ, аромата ѝ. Духчета на страстта прелитаха около двамата като кристални снежинки.

Далинар си наложи да спре и отстъпи назад.

— Далинар — каза тя, когато той се отдръпна. — Упоритият ти отказ да бъдеш съблазнен ме кара да поставям под съмнение женското си обаяние.

— Контролът е важен за мен, Навани — каза той с дрезгав глас и стисна каменния парапет на балкона така, че кокалчетата на ръцете му побеляха. — Знаеш какъв бях, в какво се превръщах, когато нямах самоконтрол. Няма да се поддам на това сега.

Тя въздъхна, застана до него, дръпна едната му ръка от парапета и се мушна под нея.

— Няма да настоявам, но трябва да знам — така ли ще продължават нещата? Вечно изкушение, вечно пристъпване по самия ръб?

— Не — отговори той, без да откъсва поглед от тъмата на бурята. — Това би било безсмислено. Добрият генерал знае, че не бива да започва битки, които не може да спечели.

— Какво тогава?

— Ще намеря начин да го направим, както трябва. С клетви.

Клетвите бяха от ключово значение. Обещанието, актът на обвързване един с друг.

— Как? — попита тя и го побутна с пръст в гърдите. — Не по-малко религиозна съм от останалите жени — всъщност даже повече. Но Кадаш ни отказа, както и Ладент, и дори Рушу. Когато споменах за това, изпищя и буквално избяга.

— Шанада — напомни Далинар за старшия ардент на военните лагери. — Тя е говорила с Кадаш и го е накарала да иде при всеки от ардентите. Сигурно го е направила още в мига, когато е чула, че сме заедно.

— Значи никой ардент няма да се съгласи да ни венчае — каза Навани. — Смятат ни за брат и сестра. Мъчиш се да постигнеш невъзможно решение на проблема; всяка дама на мое място би започнала да се пита доколко сериозни са намеренията ти всъщност.