Брендон Сандерсон - Заклеващия

Това… и дългия, самотен поход, в който спътници му бяха само омразата и Вълнението. Спомняше си тези чувства идеално. Бе отмъстил на онези, които му бяха отнели съпругата.

Навани се намести до него и облегна глава на рамото му.

— Как ми се иска да можех да създам фабриал — прошепна тя, — способен да отнеме такава болка.

— Мисля… мисля, че загубата ѝ трябва да ме е наранила жестоко — прошепна Далинар, — ако съдя по онова, което ме е подтикнала да направя. Останаха ми само белезите. Независимо от това, Навани, искам нещата между нас да бъдат както трябва . Без грешки. Както си му е редът, с клетви, дадени пред някого.

— Просто думи.

— Думите са най-важното нещо в живота ми в момента.

Тя разтвори леко устни, замислена.

— Елокар?

— Не искам да го поставям в такова положение.

— Някой чуждоземен свещеник? От азишите, може би? Те са почти воринци.

— Това би било равнозначно на това да се обявя за еретик. Прекалено е. Няма да се опълча на воринската църква — каза той, после направи кратка пауза. — Но може би мога да я заобиколя…

— Какво?

Той погледна към тавана.

— Може да отидем при някого, чиито правомощия са по-големи от техните.

— Искаш да ни венчае дух ? — попита тя с усмивка. — Чуждестранен свещеник би бил богохулство, но не и дух?

— Отеца на Бурята е най-голямата все още съществуваща част от Чест — каза Далинар. — Той представлява частица от самия Всемогъщ, и е най-близкото нещо до бог, което ни е останало.

— О, аз не възразявам — каза Навани. — Бих позволила и на някоя перачка да ни венчае. Просто го намирам за малко необичайно.

— Това е най-доброто, което ни е достъпно — ако приемем, че ще се съгласи.

Той погледна Навани в очите, вдигна вежди и сви рамене.

— Това предложение за брак ли беше?

— … Да?

— Далинар Колин. Със сигурност можеш да се справиш и по-добре.

Той положи длан на тила ѝ и я погали по свободно спуснатата черна коса.

— Ако ти си до мен, значи съм се справил възможно най-добре, Навани. Не мисля, че който и да било мъж би могъл да има нещо по-добро.

Тя се усмихна и му отговори с целувка.

Няколко часа по-късно, Далинар се чувстваше изненадващо нервен, докато се возеше в един от странните фабриали-асансьори на Уритиру до покрива на кулата. Асансьорът приличаше на балкон — един от многото, подредени в една широка, отворена шахта в средата на Уритиру, широка колкото бална зала и минаваща от първия до последния етаж.

Нивата на града изглеждаха кръгли отпред, но всъщност представляваха по-скоро полуокръжности, чиито прави страни бяха обърнати на изток. Ъглите на ниските етажи се сливаха с планините от двете страни, но центърът бе открит на изток. Стаите, които гледаха към тази страна, имаха прозорци, от които се разкриваше гледка към Произхода.

И тук, в централната шахта, тези прозорци образуваха цяла стена. Една-единствена стъклена плоскост, висока десетки метри. През деня, слънчевата светлина осветяваше ярко цялата шахта. Тази вечер тя бе потънала в нощна тъма.

Балконът пълзеше бавно, но стабилно по отвесната бразда в стената; Адолин и Ренарин се возеха до него, както и неколцина стражника и Шалан Давар. Навани вече ги чакаше горе. Останалите бяха застанали в другия край на платформата, за да му дадат пространство да мисли. И да се тревожи.

Защо се тревожеше? Едва успяваше да потисне треперенето на ръцете си. Проклятие! Приличаше повече на някоя облечена в коприна девица, отколкото на генерал, отдавна навлязъл в средната възраст.

Почувства дълбок тътен в себе си. Отеца на Бурята бе решил да откликне на повика му — за което беше благодарен.

— Изненадан съм — прошепна Далинар на духчето, — че склони на това така лесно. Благодарен, но изненадан.

— Аз уважавам всички клетви — отвърна Отеца на Бурята.

— А глупавите клетви? Онези, дадени твърде бързо, или без да бъдат истински разбирани?

— Няма глупави клетви. Всички те отличават мъжете и истинските духчета от животните и низшите духчета. Те са знак за интелигентност, свободна воля и избор.

Далинар обмисли думите и откри, че не е изненадан от това крайно мнение. Духовете трябваше да бъдат крайни; те бяха природни стихии. Но така ли бе смятал и самият Чест, Всемогъщия?

Балконът продължаваше да напредва неумолимо към върха на кулата. Работеха само няколко от десетките асансьори; някога, когато Уритиру бе процъфтявал, трябва да бяха използвали всички едновременно. Подминаваха етаж след етаж неизследвани помещения, което безпокоеше Далинар. Превръщането на кулата в собствена крепост го караше да се чувства сякаш лагерува в непозната земя.