Брендон Сандерсон - Заклеващия

— Когото убихте долу ли? Да, сър.

— Той вече изкървя до смърт — каза Далинар, като се обърна пак към наемника. — Лош късмет.

— Ти… чудовище такова! Не можахте ли да го плените?

— Не. Останалите княжества се инатят. Отказват да признаят властта на брат ми. Игричките на „пленяване“ със светлооките само поощряват хората да отвръщат. Ако знаят, че няма да ги пощадим, ще се замислят по-сериозно — отвърна Далинар, като сви рамене. — Какво ще кажеш за следното: ако се присъединиш към мен, няма да ограбим и опожарим града. Това, което е останало от него, де.

Мъжът сведе поглед към капитулиралата армия.

— Приемаш ли, или не? — попита Далинар. — Обещавам да не те карам да застрелваш хора, които не желаеш.

— Ами…

— Отлично! — заяви Далинар, обърна коня и се отправи обратно надолу по пътеката.

Малко по-късно, когато елитите на Далинар го настигнаха, мрачният стрелец яздеше зад един от тях на коня му. Болката в дясното рамо на Далинар се беше увеличила с отшумяването на Вълнението, но беше търпима. Щеше да потърси някой хирург, който да се погрижи за нея.

Когато отново навлязоха в града, даде заповед да прекратят плячкосването. На армията му никак нямаше да ѝ допадне, но тук така или иначе нямаше кой знае какво. Щяха да се доберат до истинските богатства, когато навлезеха в централните княжества.

Остави коня да го носи със спокоен, бавен ход през града, като подминаваше войниците, насядали тук-там да пият вода и да си почиват от сражението. Носът още го наболяваше и му се налагаше да се сдържа пряко сили да не подсмърча кръвта навътре. Ако счупването бе наистина сериозно, не го очакваше нищо хубаво.

Продължи да се движи и да се бори със смътното усещане за… празнота, която често идваше след битките. Още си спомняше какво беше чувството да бъде жив, но сега трябваше отново да се изправи пред обичайното ежедневие.

Липсваха му екзекуциите. Садеас вече беше разпоредил да набучат главите на местния Върховен принц, както и на офицерите му, на колове. Ама че демонстративен беше. Далинар прекоси мрачната редица и поклати глава, а откъм новия му стрелец се чу приглушена ругатня. Щеше да се наложи да говори с него — да подчертае отново факта, че когато го бе прострелял по-рано днес, се бе прицелил във враг. Този факт трябваше да бъде уважаван. Ако се опиташе да посегне на Далинар или Садеас оттук нататък, обаче, щеше да бъде напълно различно. Такка вече издирваше семейството на новодошлия елит.

— Далинар? — чу се глас.

Далинар дръпна юздите на коня и се обърна. Торол Садеас, величествен в своята златистожълта Вълшебна броня, която вече беше смогнал да измие, си проправи път през групичка офицери. Зачервеното лице на младия мъж се бе състарило значително през последната година. Когато всичко това започна, той още приличаше на тромаво момче. Но вече не.

— Далинар, това стрели ли са? В името на Отеца на Бурята, човече, приличаш на игленик! Какво се е случило с лицето ти?

— Един юмрук — отвърна Далинар и кимна към главите, набучени на коловете. — Добра работа.

— Принцът ни се измъкна — каза Садеас. — Ще организира съпротива.

— Това би било впечатляващо — отвърна Далинар, — като се има предвид какво му направих.

Садеас видимо си отдъхна.

— О, Далинар. Какво щяхме да правим без теб?

— Да губите. Намерете ми нещо за пиене и двама хирурзи. В този ред. Освен това, Садеас, обещах да не плячкосваме града. И да не взимаме жителите в робство.

— Какво си направил? — попита Садеас. — На кого си го обещал?

Далинар посочи с палец през рамо към стрелеца.

— Още един ли? — простена от досада Садеас.

— Мерникът му е невероятен — обясни Далинар. — А и е много лоялен.

Хвърли поглед встрани, към групичката ридаещи жени, които войниците бяха събрали и се готвеха да покажат на Садеас, за да си избере.

— Очаквах тази вечер с нетърпение — отбеляза Садеас.

— Аз пък очаквам с нетърпение да мога пак да дишам през носа. Ще оцелеем. Което е повече от онова, което можем да кажем за хлапетата, с които се бихме днес.

— Хубаво де, хубаво — въздъхна Садеас. — Можем да пощадим един град, предполагам. Нека остане като символ на факта, че не сме лишени от милост.

Погледна пак към Далинар и добави:

— Трябва да ти намерим Вълшебни меч и броня, приятелю.

— За да съм в безопасност?

— Ти ли да си в безопасност? Бурята го взела, Далинар, вече не съм сигурен дали би могло да те убие дори свлачище . Не, просто ни караш да изглеждаме глупаво, когато успяваш да правиш нещата, които правиш, на практика невъоръжен!