Брендон Сандерсон - Заклеващия

Копиеносците отчаяно замахваха с оръжията — по-малко се опитваха да убият, отколкото да отблъснат назад този безумец. Редиците им се разпаднаха, тъй като твърде много от тях насочиха вниманието си към него.

Далинар се разсмя и отблъсна настрани две копия с шлема си, после наръга един мъж дълбоко в корема с меча си. Мъжът изпусна копието в агония, а съседите му отстъпиха назад при вида на ужасяващата гледка. Далинар замахна с рев и ги уби с меча, още мокър от кръвта на другаря им.

Елитите му нахлуха сред вече безредния строй копиеносци, и започна същинското клане. Далинар напираше напред и поддържаше инерцията си, като посичаше войник след войник, докато не стигна до дъното на вражеските редици, после си пое дъх и изтри изцапаното си от дима и потта лице. Един млад копиеносец ридаеше на земята близо до него и крещеше за майка си, докато пълзеше по камъните и оставяше кървава диря след себе си. Навсякъде около него танцуваха духчета на страха и оранжеви, тънки духчета на болката. Далинар поклати глава и заби меча си с всички сили в гърба на момчето, докато минаваше край него.

Хората често плачеха за родителите си, докато умираха. Нямаше значение на какви години бяха. Беше виждал белобради мъже да го правят също като това хлапе тук. „Не е много по-млад от мен“, помисли си. На седемнайсет, може би. Но, от друга страна, той никога не се бе чувствал млад — независимо от действителната си възраст.

Елитите му бяха разполовили вражеските редици. Далинар пристъпи бързо и отръска кръвта от меча си. Чувстваше се нащрек, въодушевен, но още не жив . Кога щеше да дойде?

„Хайде…“

Една по-голяма група вражески войници подтичваше по улицата към него, предвождана от няколко офицера в червено-бели униформи. От резкия начин, по който спряха, предположи, че са уплашени да заварят копиеносците поразени така бързо.

Далинар нападна. Елитите му вече знаеха, че трябва да следят какво прави, затова петдесетина от тях се присъединиха към него моментално — останалите трябваше да довършат злощастните копиеносци. Петдесетима стигаха. Претъпканите, тесни улици на града означаваха, че нямаше да му бъдат необходими повече.

Насочи вниманието си към онзи от вражеските войници, който яздеше кон. Той носеше броня от плавно застъпващи се плочки, която явно трябваше да наподобява Вълшебна броня, но бе от обикновена стомана. Липсваха ѝ красотата и мощта на истинска Вълшебна броня. И все пак, той явно беше най-важният човек тук. Далинар се надяваше това да означава, че е и най-добрият.

Почетната стража на мъжа се втурна в атака и Далинар усети нещо да се разбужда в него. Като жажда, като физическа нужда.

Предизвикателство. Трябваше му предизвикателство !

Нападна първия член на стражата със светкавична, брутална жестокост. Битките на бойното поле не бяха като тези на арената за дуели; Далинар не танцуваше около противника си, не се опитваше да провери колко е способен. Тук подобни действия биха станали причина да бъдеш наръган в гърба от друг. Вместо това Далинар стовари меча си върху врага, а той от своя страна вдигна щита си, за да се предпази. Далинар му нанесе поредица бързи, мощни удари, сякаш свиреше в яростен ритъм на барабан: бам, бам, бам, бам !

Вражеският войник стисна щита над главата си с две ръце, с което даде пълно предимство на Далинар. Той вдигна собствения си меч и бутна мъжа с него, като го принуди да отстъпи назад, докато не залитна и не му даде възможност да удари.

На този мъж не му остана време да плаче за майка си.

Тялото се свлече пред него. Далинар остави на елитите да се разправят с останалите; пътят му към Сиятелния господар бе открит. Кой беше той? Върховният принц се сражаваше на север. Някой от другите високопоставени светлооки ли беше това? Или… не си ли спомняше как бегло споменаха нещо за някакъв син по време на безкрайните тактически съвещания на Гавилар?

Е, този човек безспорно изглеждаше много величествено на белия си жребец, докато наблюдаваше битката иззад забралото на шлема си, а наметалото му се вееше зад него. Врагът вдигна меча си към шлема, обърнат към Далинар — знак за прието предизвикателство.

Глупак.

Далинар вдигна ръката, с която носеше щита, и посочи, за да даде знак на поне един от мъжете си да остане до него. Дженин пристъпи напред, извади арбалета от кобура на гърба си и простреля коня в гърба под изненадания вик на Сиятелния господар.

— Мразя да застрелвам коне — изръмжа Джанин, докато звярът цвилеше от болка. — Като да хвърлиш хиляда броама в океана, Сиятелен господарю.