Роджър Зелазни - Окото на котката

— Това е всичко — каза му Котката, — което те отделя от смъртта.

— Само толкова ли имаш да ми кажеш: че сега, когато можем да общуваме, няма за какво да говорим?

— Помниш ли онази дълга седмица, когато ме дебнеше?

— Да.

— Само късметът ти позволи да ме хванеш.

— Може би.

— Може би? Знаеш, че беше така. Накрая аз почти те убих.

— Малко ти оставаше.

— В продължение на петдесет дълги години отново и отново преживявах този лов. Трябваше да победя аз!

Тя пак удари полето и искрите очертаха цялата й фигура. Били не помръдна. След малко Котката се овладя и се отдръпна. Сега изглеждаше по-дребна и тялото й непрекъснато се свиваше и се свличаше на земята.

Накрая Котката каза:

— Ти вече ми предложи моята свобода без никакви условия.

— Точно така.

— Наградата и обезщетението, за които говориш, не означават нищо за мен.

— Разбирам.

— Не, не разбираш.

— Разбирам, че няма да ми помогнеш. Добре тогава. Лека нощ.

Той отново се обърна да си ходи.

— Не съм казала, че няма да ти помогна.

Когато погледна назад, видя клатушкащо се, качулато, рогато същество, което се бе вторачило в него.

— Какво искаш да кажеш, Котко?

— Ще ти помогна. Срещу определена цена.

— И каква е цената?

— Твоят живот.

— Това е нелепо.

— Чаках чак досега. И това е единственото нещо, което искам.

— Предложението е безумно.

— Но е единственото ми предложение. Приеми го или го отхвърли — както решиш.

— Наистина ли мислиш, че можеш да спреш стрейджиански адепт?

— Ако се проваля и тя ме унищожи, ти ще бъдеш свободен и нищо няма да загубиш. Но аз няма да се проваля.

— Предложението ти е неприемливо.

Тя отново се разсмя.

Били Сингър се обърна и излезе от залата. Смехът го преследваше. Застигаше го, докато извървя приблизително половин километър.

Вероятно изгорял при навлизането в горните слоеве на атмосферата преди няколко дни

Той се изкачи на планината Тейлър, родното място на Изменящата се жена, свещен връх на тюркоазения юг. На север бяха надвиснали тежки облаци, но вляво от него грееше слънце. Студен вятър пееше на пресекулки. Хвърли по щипка цветен прашец в четирите посоки на света. Обхващаха го все по-мрачни мисли за смисъла на съществуването му, но в този миг при него дойде йей под формата на носено от вятъра черно перо.

Рано тази сутрин Канцеларията на генералния секретар на ООН

Датчиците й продължиха да работят, докато корабът завиваше. Уредите й показваха, че в крайна сметка няма да е толкова трудно да се пробие отбранителната система. Тя се замисли в продължение на половин минута за огъня и водата, видимите елементи на изменчивостта, символизиращи променливия пламък. Вливане в древните форми беше образът, който възникна в съзнанието й.

— Конете ти са пак твои, внуче — казва той и сяда до мен.

— Овцете ти са пак твои, внуче — казва той и сяда до мен.

— Имуществото ти е пак твое, внуче — казва той и сяда до мен.

— Страната ти е пак твоя, внуче — казва той и сяда до мен.

— Изворите, които текат, са пак твои, внуче — казва той и сяда до мен.

— Планинските ти вериги са пак твои, внуче — казва той и сяда до мен.

Беше прекосил потока от пресъхнала лава, за която по негово време всички знаеха, че е съсирената кръв на Йейцо — чудовище, убито от Найенезгани. А сетне бе продължил нагоре по склоновете на планината Тейлър, чиито върхове днес бяха скрити от огромно, търкалящо се кълбо мъгла. Заядлив вятър сграбчваше дрехите му с множество ръце — черен вятър от север. Нужно му беше свещено място за мислите, на които искаше да се отдаде през този мрачен ден. Повече от век бе изминал от последното му идване в планината Тейлър, но природата й беше такава, че всички тези години не я бяха засегнали.