Роджър Зелазни - Окото на котката

Комплексът на института се появи пред погледа му и той забави крачка. Дълго време остана неподвижен — просто наблюдаваше сградата. После бавно я обиколи, като често спираше, за да я огледа отново.

Накрая застана зад зданието близо до малък паркинг, където имаше една — единствена кола. Прекоси го и отключи вратата на служебния вход близо до него.

Без да се нуждае от светлина, тръгна из сградата, премина през поредица от коридори, след това се изкачи по малка стълба. Стигна до караулката на охраната, която си спомняше, после използва кодовия си ключ, за да влезе в близкото складово помещение. Там изчака двайсет минути, докато възрастен униформен служител премина с провлачена крачка, спря, включи алармата и се отдалечи.

Малко след това се измъкна от склада и влезе в първата зала. Някои от животинските клетки от двете страни бяха причудливо осветени, за да се имитира естественият цикъл на смяна на деня и нощта в родните места на обитателите; добавени бяха странни съединения в атмосферата или пък бяха създадени особени метеорологични условия, за да се чувстват съществата добре. Мина покрай реещи се газови балони, пълзящи коралови клонки, слузести малтийски кръстове, пулсиращи тъмночервеникаво-кафяви дънери, покрити с костни израстъци вълнообразни змии, белгардски симоплексен рак в дупка от водорасли, ивичест мерц, двойка дивектоси, компактен тендрон в басейн с амоняк. Прикрепените към стълбчета очи на червейоподобната маркака проследиха преминаването му по същия начин като през онзи ден във ветровитата пустош, когато за малко не го бе сграбчила. Той не спря, за да отвърне на погледа й, нито пък да провери какво прави някоя от другите твари, които познаваше толкова добре.

Прекоси цялата зала, излезе от нея, премина в друга.

Постоянно чуваше слабото бучене на генератори. Въпреки че клетките бяха херметично затворени, отнякъде до него достигаха необичайни миризми. Не обърна внимание на нито един от знаците, тъй като знаеше какво означава всеки от тях. Екземплярите в тази втора зала бяха по-големи и по-свирепи в сравнение с онези в другата, през която току-що бе минал. Тук той бегло погледна няколко същества почти с любов, докато тихичко си мълвеше нещо на езика на племето. Когато влезе в третата зала, започна съвсем тихо да си тананика.

Само след няколко крачки забави ход.

Скали върху равнина от разтопени силикати… Никакви видими прегради между това място и останалата част от залата, каквито имаше в другите помещения, през които бе минал. Същите атмосферни условия…

Още повече забави стъпките си. Спря.

Слаба, разсеяна светлина заливаше помещението. Стори му се, че чува въздишка.

Тананикането секна и устата му пресъхна.

— Аз дойдох — прошепна, след което се приближи до експоната, на чиято табела пишеше: ТОРГЛИНДСКИ МЕТАМОРФ.

Пясък и скала. В жълто, лъскаво, оранжево. Черни ивици. Нищо не помръдна.

— Котко…? — произнесе той.

Приближи се още повече и продължи да се взира. Нямаше смисъл. Дори очите му не можеха да определят със сигурност. Не беше само светлината.

— Котко?

Започна да рови из паметта си, за да си спомни начина, по който бе подредена изложбата в началото. Да. Тази скала вляво…

Скалата се раздвижи точно когато си спомни разположението на предметите. Тя се затъркаля към центъра. Промени формата си, заприлича повече на сфера и успя да заличи една вдлъбнатина.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — нещо, което трябва да се опитам да направя…

Скалата се удължи, изтегли от себе си два израстъка и се подпря на тях.

— Чудех се… чудех се дали ще можеш наистина да ме разбереш, ако опитам и съм достатъчно упорит.

Скалата пусна още един чифт израстъци в задния си край — оформиха се масивна глава и дебела триъгълна опашка.

— Ако познаваш някого, това съм аз. Аз те доведох тук. Белезите от нашата битка се изтриха от тялото ми, но никой друг не се е борил по-ожесточено с мен.

Контурите на скалата се омекотиха. Тя стана гладка и блестяща — същество, обтегнато като струна под лъскавата повърхност. В центъра на главата се появи фасетно око.

— Дойдох при теб. Трябва да узная дали притежаваш разум. Известно време си мислех, че може би имаш. Но по-късно не го показа с нищо. Сега непременно трябва да разбера. Има ли разум в тази твоя животинска глава?

Съществото се протегна и му обърна гръб.

— Ако си в състояние да общуваш с някого по какъвто и да било начин, направи го с мене. Сега. Много е важно.