Роджър Зелазни - Мост от пепел

Когато стигна до него, той поспря за миг, сетне се протегна предпазливо и докосна ръката му.

… Скован, непоклатим като статуя. Под пръстите му сякаш нямаше човешко тяло, а някаква по-плътна и твърда субстанция. Дори и материята на ръкава беше по-корава, отколкото би следвало.

Обръщайки се, той докосна най-близко стоящия човек. Усещането бе същото. Дори нагръдникът изглеждаше така сякаш е от груба, силно колосана тъкан.

Гилбърт ван Дюйн погледна листата, все още неестествено увиснали пред въоръжения мъж. Докосна един от тях. Същата коравост… Дръпна го. Сцепи се без звук.

Измъкна химикалката от джоба на един делегат, задържа я пред него и я пусна. Тя увисна неподвижно във въздуха.

Погледна часовника си. Стрелката за секундите не помръдваше. Разтърси го, след което го долепи до ухото си. Нищо.

Отново се върна към въоръжения и се взря в цевта. Нямаше и капка съмнение. Беше насочен право към мястото, което преди малко напусна.

… А какво е това горе пред него?

Той се изправи и тръгна напред, за да огледа топчицата на шест фута от дулото. Беше куршумът, който се придвижваше с едва доловимо ускорение.

Гилбърт ван Дюйн поклати глава и отстъпи назад.

Изведнъж пожела да обхване размерите на този феномен. Обърна се рязко и забърза към вратата. Щом излезе, се насочи към най-близкия прозорец и погледна света зад него.

Уличното движение бе спряло и всичко беше притихнало — птиците прекъснати насред полет, знамената без бръчица, облаците застинали на място…

— Призрачна история, нали? — прозвуча нечий глас в главата му. — Ала необходима. Разбрах в последната минута, както вие бихте казали, че трябва да поговоря с вас.

Ван Дюйн се обърна.

Тайнствения човек, облечен със зелени работни панталони и избеляла тениска, стоеше облегнат на стената с левия крак върху голям черен сак. Здрава осанка, широко чело, тъмни очи, гъсти вежди, широки ноздри… Като при всеки мургав човек националността и расата му бяха неясни.

— Да — отвърна ван Дюйн, — призрачно е. Знаете ли какво се случи?

Другият кимна:

— Както вече казах, исках да говоря с вас.

— Значи вие сте спрели времето?

Нещо като смях. След това:

— Напротив. Ускорих вас . Навярно ще прегладнеете в следващите няколко минути. Кажете ми само, когато това стане. Нося със себе си храна. — Той вдигна сака. — Оттук, моля.

— Всъщност, вие не говорите — рече ван Дюйн. — Току-що го разбрах. Думите ви проникват направо в главата ми.

Мъжът отново кимна.

— Така е, но можем да си пишем и бележки, ако искате. Слушайте! Не чувате дори стъпките си. Звукът е малко бавничък в момента… или по-скоро ние сме твърде бързи за него. Хайде! Времето е лукс.

Той се обърна и ван Дюйн го последва извън сградата. Отварянето на вратата му отне необикновено много време.

После хвана ръката на ван Дюйн и направи нещо със сака. Понесоха се във въздуха.

Няколко мига и вече бяха на покрива на сградата. Мъжът се обърна и посочи Ийст Ривър — късче кално стъкълце, а след това мъгливото и мрачно небе, където нишки пушек лежаха като подпухнали плажуващи.

— Ето го там — каза той — и тук — взе ръката му и го поведе към другия край на покрива — … градът.

Ван Дюйн погледна навън към тихия град, където неподвижните коли лежаха по дъното на морето изгорели газове — пешеходци, витрини, пилони за знамена, пожарни кранове, градинки, пейки, знаци, оплетени жици, фенери, трева, няколко дръвчета и някой бездомник, всичко това удавено в него. Той вдигна поглед нагоре към тъмните облаци, сведе го и надолу към играта на светлини и сенки по нечисти повърхности.

— Какво искаш да видя? — попита.

— Замърсяването — отвърна другият.

— Добре го усещам, особено днес.

— … и мощта, и красотата.

— Не мога да ги отрека.

— Резолюцията, за чието приемане щяхте да настоявате… Как оценявате шансовете й?

— Всеобщото усещане бе, че гласуването ще бъде оспорвано.

Тъмния кимна:

— Все пак какво представлява тя в основата си? Нещо, което би оказало натиск върху онези нации, които не са участвали във вече съществуващите споразумения относно замърсяването на моретата и атмосферата. Всички са принципно съгласни, че светът трябва да се пази чист и все пак съществува силна съпротива към предложените мерки.

— Разбираемо е — каза ван Дюйн. — Богатите, силни нации дължат своята сила, богатство и стандарт на живот на начина на експлоатация, от който сега призовават другите да се откажат — и призивът идва, точно когато тези други са на път да си позволят този вид начинания и да се облагодетелстват по съответен начин. Човешко е да се почувстват измамени и да виждат в това неоколониален заговор, на който трябва да се противопоставят.