Роджър Зелазни - Мост от пепел

Минути по-късно, копието му е раздробено, а скалите са разтърсени от сблъсъка. Той се залепва за пукнатината, заплашен от един носещ се към него рог, който спира само на няколко инча от корема му.

Чудовището прехвърля тежестта си от една страна на друга, патешките му крака шляпат, тялото звънти като огромна камбана при всяко съприкосновение с камъка. Мъжът се дави от мириса на засъхнала пот по бронираната кожа. Почти е оглушал от новия крясък, който се разнася. Успява да промуши вирнатата му глава, но кремъчното острие се чупи в ръцете му. Усеща как скалите отново потреперват. Сграбчва амулета си, изгарящ в този миг гърдите му. Застигнат е от чудовищния рог и ние пищим сякаш набучени на кол, повдигнати и захвърлени…

Болка и разруха. Тъма и болка. Тъма. Светлина. Слънцето дали се е изместило нагоре? Мокри сме от собствената кръв. Звярът си е отишъл. Ние напредваме. Тук, сами, сред тревите… Насекоми ни обграждат, полазват, изсмукват. Назъбен хълм от кости е изникнал от твърдта на моето тяло, с връх от сняг… Аз…

Тъмнина.

Мъжът се събужда от звука на тяхното стенание. Те са се завърнали при него — децата му. Довели са и нея, и тя люлее с плач главата му в скута си. Украсила го е с треви и цветя и го е увила в светла одежда. Той й се усмихва, а тя докосва челото му. Амулетът е изстинал. Сетивата му са на път да изчезнат. Той притваря очи, а тя започва протяжно да го оплаква. Останалите се обръщат и се отдалечават, оставяйки ги сами. Това е любов. Ние…

Аз…

Просветва синя светкавица, бяла окръжност…

Звярът се е завърнал на мястото си.

И сам…

… старост. Беше…

… Мъж на морския бряг. Гледа…

… Мъжът рисува в мокрия пясък. Сила. Окото му е средоточие на ъгли. Наблизо, морето облива пясъчните форми и запълва вдлъбнатините с малки вирчета. Нежност под топлото синьо небе. Нежен и незабележим, той описва окръжността. От седемдесетина години познава морето на Сиракуза, тук в Сицилия. Никога не се е отдалечавал много от това море, дори по време на обучението си в Александрия. Затова не е чудно, че не забелязва как то го къпе, плиска и пръска; нехае за цялата негова игра със светлини и цветове. Чисто море, живо море, лека глухота и всепоглъщаща концентрация. Морето става далечно и отвлечено като пясъчните зрънца, които той е изчислил, че изпълват вселената. Измества се около всички тела в него в съответствие със закона, който е открил, изскачайки гол от ваната с вик… Морето и неговата въздишка… Сега, сега много малко неща имат значение освен отношенията между формите. Макарите, помпите, лостовете, всички те са важни и полезни за времето си. Но Сиракуза бе превзета. Този път имаше твърде много римляни дори и за номера с огледалото. Има ли изобщо някакво значение? Идеите надживяват своите въплъщения. Самите изобретения са били всъщност само играчки, отлитащи сенки на принципите, които е ловил с мисловни мрежи. Сега, сега… Този… Ако взаимоотношението между предмети, между събития би могло да бъде изразено в голям брой малки стъпки…

Колко? Много…? Малко…? Без значение. Колкото си пожелаем. А ако има известно ограничение… Да. Нещо… Някакъв предел. Да. Тогава до това ниво, произволен брой стъпки… Както направихме с „пи“ и многоъгълниците. Само че сега нека направим една крачка по-нататък…

Той не вижда отляво мъжката сянка върху пясъка. Мислите, глухотата, обещанието на римския пълководец Марцел, че няма да го закачат… Не може да види, не може да чуе въпроса. Отново. Погледни нагоре, старче! Трябва да отговорим! Острието излиза от ножницата и отново прозвучават слова. Отговори! Отговори! Той лениво чертае нова окръжност, обмисляйки мерките за промяна вътре в ограниченията, търсейки опипом новите думи, необходими за изразяването й…

Удар!

Прободени сме . Падаме напред… Защо? Нека аз…

Погледът ми се плъзва върху този последен кръг. Навсякъде около него има нежен син цвят. Не морско, небесно… Има…

Сега, сега, сега… Болката, загубата на всичко това…

Аз, Флавий Клавдий Юлиан, мисли си той, умиротворител на Галия, император на Рим, последен защитник на старите богове, си отивам сега, както и те са си отишли. Жалко, Повелителю гръмовержец, люлеещ земята и укротител на конете, и господарке на посевите, и… всички вий, останали богове и богини на високия Олимп… жалко, жалко, жалко, че не съумях да ви служа по-добре, о, грижовни владетели на света с неговите дървета, треви и омайни свети места, и всички твари бягащи и пълзящи, летящи и ровещи земята, всичко що се движи, диша, докосва, пее и плаче… Можех да ви служа по-добре, ако бях останал в Ктесифон обсаждайки великия град, вместо да прекосявам Тигър в търсене на крал Сапор в тази пустош. Защото тук ще умра. Тази рана е смъртоносна и цялата персийска армия ни е обкръжила. Гореща, суха, безотрадна страна… Подходяща. В едно подобно място навярно Исус е бил изкушаван… Нужна ли е тази ирония, Боже? Ти си извоювал земята от нейните пазители, за да я захвърлиш сетне… Твърдиш, че ги водиш към друг свят… Вече не се интересуваш от зеленото, от кафявото, от златното, от поляните и долчинките, както от тази суха и нажежена местност от скали и пясък… и смърт. Какво значи за теб смъртта? Изход… За мен тя е повече от моя край, защото се провалих… Ти ме погуби, когато децата на Константин ми отнеха рода… За теб тя може и да има изход, за мен тя е край… Виждам къде извира кръвта ми… Дарявам я на Земята — Гея, прамайката… Водих битка и я завърших… Предци, ваш съм…