Роджър Зелазни - Мост от пепел

Болката…

… Нищо не ми е останало. Моите надежди — сънищата на един глупак… Приветствах го, когато то дойде. Старият порядък, по време на който се родих аз, Мари Жан Антоан Никола Карита, маркиз де Кондорсе, бе приключил възхода си и клонеше към залез. Отдавна го бях предвидил и приветствах Революцията. Преди три години седях в Конвента. И терорът… Преди година обаче, тъй като подкрепях Жирондата, изпаднах в немилост и избягах от якобинците… Смехотворно. Ето ме тук, техен затворник. Зная какво ще последва, но те няма да го получат от мен. Смехотворно — защото аз все още вярвам… Всичко, което казах в Скеч… Че човек един ден ще бъде свободен от алчност и войни, че увеличаването и разпространението на знания, както и откритието на законите за обществено поведение, могат да доведат човека до съвършенство… Смехотворно — да вярвам в това и да кроя планове да се измъкна по този начин от гилотината… Все пак умереността не е пътят на революцията, нещо, което ние хуманистите, които се замесихме, научаваме често пъти твърде късно… Аз все още вярвам, въпреки че нещата изглеждат много по-напреднали от едно време… Да се надяваме, че това ще бъде всичко… Уморих се. От цялата досадна работа… Разбирам, че тук вече няма полза от мен… Време е да напиша завършек и да приключа книгата…

Правим последни приготовления. В момента на болката, аз — той… През синкавата мъгла смътно съзираме бял кръг на стената…

Сега, отново сега и завинаги… Болката и разнебитеното тяло, в което тя се е вкопчила и ми диша в устата, тупа по гърдите, разтрива ръцете и врата… Сякаш така ще си го върне, сякаш така ще му влее душа с дъха си…

Земята обвива раменете ни и боли, докато дъхът свисти нагоре… Кръвта ще потече, ако се помръдна пак. Той трябва да стои съвсем неподвижно… Слънцето изпраща стрели по клепачите ни…

… Гилбърт ван Дюйн хвърля последен поглед към речта си. „Пищовче, мисли си той. Вече знам какво ще кажа, знам точно къде трябва да се отдалеча от текста и как… В действителност не е толкова важно. То вече е раздадено. Всичко, което трябва да направя е да се изправя и да си кажа думите. Все пак… Да говориш пред Генералната Асамблея на Обединените Нации едва ли е същото като да се обръщаш към пълна с ученици класна стая. Бях по-малко нервен в Стокхолм, на оня ден преди осем години… Странно колко много означава Наградата… Без нея някой друг би произнасял това… или нещо много подобно… И вероятно не би било особено различно… Целта е то да прозвучи… Той прокара ръка през това, което бе останало от косата му. Чудя се как ли ще протече гласуването? Всички твърдят, че сигурно ще е напрегнато… Надеждата ми е тези, за които съм загрижен, да се вгледат по-продължително, да поискат да се взрат отвъд привидните неравности… Господи! Дано…“

Председателят приближаваше към края на своето встъпление. Леко подземно течение, изтъкано от шепот на петдесетина езика, все още се носеше из залата и чезнеше заедно с тиктакащите мигове. Скоро, ей сега… Той погледна към Председателя, стенния часовник, собствените си ръце…

Председателят прочете заключението си, обърна глава и го подкани с жест. Гилбърт ван Дюйн стана и се отправи към микрофона. Усмихна се, докато поставяше листата пред себе си. Кратка пауза… и заговори…

Мъртва тишина.

Не само шепотът, но дори и най-малкият звук в залата бе секнал. Нямаше покашляне, нямаше скръцване на стол, нито тракване на куфарче, нито драсване на кибрит; нито шумолене на хартия, нито звън на водна чаша, затваряне на врата или шум от стъпки. Нищо.

Гилбърт ван Дюйн спря и погледна нагоре.

Там също не се долавяше, какъвто и да било шум.

Пълна неподвижност като при моментална снимка… Никое тяло не потрепваше. Цигареният дим бе замръзнал във въздуха.

Той извърна глава, търсейки някакво дребно раздвижване — нещо, каквото и да е.

Очите му преминаха няколко пъти покрай един необичаен образ от живата картина, преди застиналото тяло с насочено напред оръжие, внезапно да привлече вниманието му.

Тогава и той замръзна.

Мъжът, делегат на една от по-малките, по-топли страни, явно бе скочил на крака само преди миг — столът му е все още катурнат назад, преобърнатата папка все още виси под невъзможен ъгъл отпред, разпръснала неподвижни страници във въздуха.

Мъжът държеше насочен към него пистолет, с тънка лента от замръзнал дим, усукана отляво на дулото.

Гилбърт ван Дюйн леко се помръдна. Остави бележките, отдръпна се от микрофона, слезе и си проправи път към мястото, където стоеше мъжът с пистолета — с присвити очи, оголени зъби и сбърчени вежди.