Роджър Зелазни - Мост от пепел

— Казахте, че ни държат под наблюдение и ни направляват?

— Да.

— Това сякаш доказва, че програмирането ни в името на техни цели, не е съвършено.

— Вярно. За последните няколко хиляди години са наблюдавали много по-отблизо човешкото общество, отколкото преди това. Винаги са се отнасяли с внимание към чудесата, пророците и възможните мутации, които биха могли да пренасочат потока на събитията в нежелана посока. Тяхното влияние би било по-сериозно сега, отколкото да кажем преди десет хиляди години. Статистически също е нараснала вероятността за появяване на опасни мутации. Следователно този път са били много по-чевръсти в задушаването на преждевременни технологически постижения, които биха забавили или осуетили тяхната програма, както и в обезсърчаването на философските тенденции, които биха имали подобни последици. От друга страна, те поощрявали противоположното. Например, виждали са предимството да поддържат отвъдния аспект на християнството, будизма и исляма с цел обезценяването на самата Земя. Справили са се със стотици философи, научни мислители…

— Справили са се?

— Убити или провалени, или подкрепяни и подпомагани.

— Рисувате една ужасяваща картина — рече ван Дюйн. — Защо ми разказахте всичко това?

Тъмния зарея поглед в далечината отвъд града, въртейки медальона на врата си.

— Борил съм се с тях — каза накрая — години наред. В най-добрия случай съм успявал да ги позабавя мъничко. Сега обаче нашата битка клони към своя край — финал, към който те водеха състезанието от толкова отдавна. Не съм сигурен какъв шанс имаме. Изглежда е необходимо да се извърши някаква промяна в природата на човека, за да възтържествува той над тях. Каква и по какъв начин, не знам. Това, което сега се опитвам е да спечеля време като забавя нещата, доколкото е възможно, продължавайки да търся отговора. Приемането на резолюцията пред Генералната Асамблея би помогнало до голяма степен за това. Усещах, че гласуването може да премине, без да бъде постигнат превес. Ето защо осигурих едно зрелище — вашето убийство. Почувствах, че канонизирането на един мъченик ще увеличи значително шансовете за приемане на документа. В последния момент обаче разбрах, че моят респект и симпатия към вас не ми позволяват да постъпя така хладнокръвно. Дължах ви това обяснение. А беше твърде късно убиецът да бъде спрян. Не бе и нужно. Никой никога не е успявал да контролира времето — този мост от пепел, който човек оставя след себе си. Но аз притежавам способността за намеса в човешката физиология до онази степен, в която изглежда, че времето е спряло. Така че го сторих, за да ви дам това обяснение, тази възможност за избор.

— Избор ли?

Другият кимна.

— Мога да използвам почти всекиго. Почти…

— Разбирам — рече Ван Дюйн. — Ясно ми е, че с моята смърт ще бъде по-различно… Кой сте вие, все пак?

Тъмния тръсна глава.

— Просто няма време, за да ви разкажа своята история, тъй като тя е по-дълга от тази на цялото човечество. Колкото до имената… Изгубил съм им края. Все пак ще ви кажа, че аз съм един техен ранен експеримент, който не потръгна добре. Преди да ме хванат, успях да открадна нещичко от тях. Все още продължават да се опитват да унищожат мен и жена ми, но никога не са успявали напълно. В много отношения им е пречела непривлекателната околна среда. А през годините добихме и достатъчно защитни сили. Аз съм… техен противник. Това е всичко. Това стига.

— Добре — каза Ван Дюйн, изправяйки се. Той отправи прощален взор към града, обърна се, прекоси покрива и зарея поглед над тъмната река. — Добре.

След малко се отдалечи и погледна към тъмния човек.

— Заведете ме обратно долу!

Другият се зарови в чантата. След малко пое ръката му и те напуснаха покрива.

Влязоха в сградата. Ван Дюйн се отправи към заседателната зала. Обърна се назад, за да каже нещо на Тъмния и откри, че той вече си е отишъл.

Продължи да върви, влезе в залата, мина отзад по пътеката между редовете, която беше следвал преди това. Спря при мъжа с пистолета да разгледа разкривеното му лице. Провери разположението на куршума, който бе напреднал значително през неговото отсъствие. Сетне изкачи подиума и се завърна на трибуната.

Посегна към записките си и ги взе в ръка. Отправи поглед нагоре към знамето на Обединените Нации — синьо с бялото кълбо на света по средата. С крайчеца на окото си сякаш долови някакво движение. После отекна изстрел и ние… той… аз…