Роджър Зелазни - Мост от пепел

Кървавият кръг изсветлява. За миг на мястото му се появява синева. Като че ли се задава рев. Той. Той. Той… Аз…

Кажи ми, ако нещо стане… Тогава аз…

Той гледа през прозореца, съсредоточавайки се върху движенията на птиците. В Рим пролетта е настъпила. Но слънцето захожда и сенките се удължават. Наблюдава цветовете, нюансите, съчетанията. „Ако аз трябваше да строя този град, щях да подходя различно…“ Той поглежда облаците. „Тогава обаче можеше изобщо да не съществува…“ Обляга глава назад към стената, пръстите му пробягват през брадата, подръпват долната устна. Имаше толкова много неща… Да полети, да се гмурне в дълбините на морето, да построи дворци и чудесни изобретения, да прокопае речни канали, да проникне във всички природни закони, да слее науката и естетиката в постоянна борба вътре в себе си, да усвои всички средства… Все пак имаше доста неща направени за Людовик, само дето всичките бяха незначителни… Великият Кон… Би останал доволен да го види завършен. Тъжно е как възможностите изникват винаги в неподходящото време. Щом нещата започнеха да се развиват добре, винаги се появяваше нещо, което да разтури всичко. Толкова работи биха били полезни. Сякаш светът се съпротивляваше… А сега… Великолепният Джулиано де Медичи умрял този март… „Почти нищо не ме задържа тук, а този нов френски крал ми говори за имението в Клу, до Амбоаз, приятно място — и никакви задължения… Може би почивката би била полезна, за да продължа учебните занимания. Дори ще мога и да порисувам…“

Той се отдръпва от прозореца, оттегля се. Бял кръг се очертава насред синьото поле, макар че луната още не е изгряла. Той би могъл… Аз…

Кажи ми, ако нещо стане…

… А тя пее оплакваческата песен, докато той лежи в кърви.

Звярът се е прибрал в морето. Тя пъди насекомите. Люлее главата му в скута си. Няма движение. Той сякаш не диша.

Все пак е останала още някаква топлинка у него…

Тя си припомня нови думи… Дървеса и планини, поточета и равнини, как е възможно това? Той, чиито синове и синове на синовете са ловували сред вас още преди да ги има тези хълмове… Той, който е намирал общ език със силите от морската глъб… Как може да си отиде така, както са си отивали хората в страната на сънищата? Предайте се, покрийте се, разпръснете се, плачете… щом синът на земята не може да върви вече по нея.

Гласът й се носи през ливадата, губи се сред дърветата… Болка, болка, болка… Аз…

Отново пиян. На кого му пука? Може би съм толкова безполезен, колкото твърдят, мръсен луд швейцарец… Разбрах и заговорих. Те са лудите, дето не слушат… Все пак… Нищо от това, което казах, не е разбрано правилно. Да предположим ли, че винаги така ще бъде? Да предположим… Проклетият Волтер! Знаеше какво имам предвид. Той знаеше, че никога не съм искал да изпратя всички в гората! Правеше се на остроумен в преценката си на една идея… Естествено, в ядрото на обществото, съм казвал — и отново ще го сторя… Само в обществото човек може да научи кое е добро и кое зло. Сред природата е просто невинен. Той го е знаел! Мога да се закълна, че го е знаел, проклетият му присмехулник! Да вървят по дяволите всички поддръжници на човешкия труд! Извратеност на пременени дендита, играещи на простовати… Терез! Липсваш ми тази вечер… Къде е онази бутилка? Аха… Да търсиш добро и Господ, и порядък в природата и в сърцето… и в бутилката, бих добавил аз. Стаята добре се люлее тази вечер. Има случаи, проклети да са тези мигове, когато всичко изглежда без значение, всичко, което аз съм създал и всичко останало в този луд свят. Кой го е грижа? На моменти ми се струва, че виждам толкова ясно… Но… Вярата на савойски викарий не е моя днес… Имало е време, когато съм се боял, че наистина съм луд, имало е и време, когато съм се съмнявал в една или друга мисъл… Сега се боя, че няма значение дали съм луд или не, дали съм прав или греша. Няма никакво значение. Думите ми са хвърлени на вятъра, разпръснати, безсилни, чезнещи… Вятърът си духа, светът си върви все така по същия път, който би поел дори и да не бях се раждал… Bacche, benevenies gratus et optatus, per quem noster animus fit letificatus… Не е важно, че разбрах и заговорих. Не е важно, че тези, които ме презряха може би са прави. Не е важно…

Оборил глава на изпружената си ръка, той се взира в дъното на бутилката. Виждаме го как побелява на мъждукащата светлина, а около него посинява… Завъртаме се. Ние…

Аз…

— Айй! — извиква тя, трепереща, изплакала сълзите си, а кръвта вече пресъхва, тялото е неподвижно и бледо. И отново се хвърля отгоре му и се залепва за някога топлото тяло. С бълбукащ звук въздухът напира навън от дробовете ми . Болката!