Тимъти Зан - Гамбит с пионка

— Да — бавно отговори Ачранае, вглеждайки се в планшета. За кой ли път вече Кели съжаляваше, че не може да разчете изражението на лицето на олита. — Как ще бъдат оценявани резултатите от борбата?

— Посредством сравняване на количеството, вземащи участие в нея войски и хвърляне на зарчето. — Кели уточни правилата, които позволяваха борба на всяка от страните помежду им и според които само съвместните действия на двете царства можеха да доведат до побеждаването на чудовището. — В един ход може да се преместиш с два квадрата или на едно ниво. Имаш ли някакви въпроси?

Ачранае се вглеждаше в него сякаш искаше да отгатне мислите му.

— Не. Кой започва?

— Аз, ако нямаш нищо против.

Започвайки от пионките, най-близки до царството на олита, Кели ги преместваше от червената фигура в страната на черната. Ачранае се поколеба, но последва неговия пример, премествайки своята армия надолу. Две от пионките му се намериха заплашително близо до пионките на Кели, но последният ги игнорира, продължавайки напред. След следващите няколко хода групата от жълти и червени пионки се струпа около черната фигура.

Бълващото огън чудовище нямаше никакви шансоче.

— А сега…? — Арчанае седеше напрегнат с наполовина извадени нокти. Ходът на олита унищожи чудовището и поредното движение беше на Кели… а силите на Ачранае продължаваха да бъдат размесени с тези на човека. Трудно можеше да съществува по-слаба позиция и Ачранае много добре разбираше това.

Кели се усмихна и отстъпи назад.

— Е, какво, чудовището е убито, а твоите сили не заплашват моето царство. Значи аз победих.

От другата страна на масата се раздаде продължително съскане, а ноктите на Ачранае се подадоха целите. Кели спря да диша и напъна мускулите си готов за скок. Все пак Ачранае беше достатъчно бърз, за да забележи това… и внезапно ноктите му се прибраха.

— Но моето царство също не е заплашено — обади се олитът. — В такъв случай аз също спечелих.

— Наистина ли? — Кели се преструваше на удивен. — Дявол да ме вземе. Действително. Моите поздравления. — Погледна към тавана. — Слейч? По чудно стечение на обстоятелствата и двамата спечелихме третата игра, смятам, че и двамата си отиваме у дома. Готови сме за връщане всеки момент.

— Не. — Монотонният глас Стриф този път прозвуча решително.

Кели се вкамени.

— Защо не? Каза, че този, който спечели две игри, се връща у дома. Сами въведохте това правило.

— Значи го отменям. Само един от вас може да си отиде. Ще изберете нова игра.

Думите на Слейч увиснаха във въздуха като смъртна присъда…

Кели почувства как ноктите му се забиват в дланите. Наистина той не смяташе, че чужденците ще му позволят да приспособи правилата в своя полза — вече знаеше, че за тях това не е игра. И въпреки това се надяваше… сега нямаше избор трябваше да рискува. Последният ход.

— Няма да играя нищо повече — заяви твърдо Кели. — Достатъчно сте си служили с мен в тези свои налудничави търсения.

— Отказването от игра е равносилно на загуба — припомни му Слейч.

— Хич не ме е страх — промърмори Кели. — В края на краищата и без това възнамерявате да унищожите Земята, да или не? Тогава що за разлика къде ще загина?

— Добре — обади се накрая. — Сам направи избора си. Ачранае, връщай се в трансфера…

Олитът стана бавно. Кели мислеше, че ще започне да протестира, че ще се присъедини към него. Но той не каза нито дума. В продължение на минута гледаше човека. След това, мълчейки, протегна кръстосаните си китки и изчезна зад вратата.

— Сега ще се върнеш в стаята за почивка — заповяда му Слейч.

Кели въздъхна дълбоко, стана и разчисти планшета, поставяйки всичко на мястото му. И така, всичко сега ще зависи от късмета му, помисли си той, чувствайки се изведнъж уморен. Зарът беше хвърлен, оставаше му само да чака… и надеждата, че Ачранае е разбрал.

ДО: Бюрото на директора Родау 248700, Институт за изследване на чуждите цивилизации, Кларс.

ПОДАТЕЛ: Бюро на директора Ефтис 379214, Институт по игрите, Вар-4

ДАТА: 21 лизмо 3829

СРОЧНО

Уважаеми г-н Родау,

По-лошо е, отколкото предполагахме. Официално потвърждавам, че човечеството трябва да бъде унищожено. Приложените материали трябва щателно да се изучат, особено тези, касаещи третата игра. Посредством използването на своите умения в съставянето на играта, в която и той, и неговият противник можеха съвместно да спечелят, човекът показа способност за взаимодействие и рядко срещана проява на милосърдие. Въпреки че по този начин не спечели нищо — и че този тип поведение би могло да се признае за произтичащо от чувството за задължение — не можем да предположим, че винаги ще бъде така. Трябва да се обърне внимание особено на опасността, свързана с предразположението на хората към сътрудничество. Ако чианите съумяваха да сключват полезни съюзи, вероятно никога нямаше да можем да ги удържим.