Тимъти Зан: Наследникът на Империята

— Сигурен ли сте? — попита Трипио. — Разбира се, не искам да си пъхам носа във вашите работи, но…

Въпреки обзелата го меланхолия Люк не успя да се сдържи и се усмихна. Опитите на Трипио едновременно да се държи учтиво, да се стреми да бъде полезен и да се опитва да задоволи любопитството си неизменно се проваляха. И изглеждаше доста комично.

— Май съм малко потиснат — каза Люк и се обърна отново да погледне града. — Изграждането на истинско, работещо правителство се оказа по-трудно, отколкото очаквах. По-трудно, отколкото очакваха и повечето от членовете на съвета — поколеба се и продължи: — Предполагам, че главната причина за тъжното ми настроение е, че тази вечер особено силно ми липсва Бен.

За момент Трипио не отговори, после каза:

— Той винаги се държеше мило с мен. И с Арту, разбира се.

Люк вдигна чашата към устните си, за да прикрие още една усмивка:

— Ти възприемаш вселената по уникален начин, Трипио.

С крайчеца на окото си долови настръхването му.

— Дано не съм ви обидил, сър — неспокойно каза дроидът. — Не съм го искал, уверявам ви.

— Не си ме обидил — увери го Люк. — Всъщност ти сякаш току-що ми предаде последния урок на Бен.

— Моля?

Люк отпи от чашата.

— Правителствата и планетите са изключително важни, Трипио. Но като се вгледаш внимателно, става ясно, че всички те са съставени от хора.

Последва кратка пауза и Трипио нетърпеливо го подкани: — И?

— С други думи — започна да обяснява Люк, — джедаят не трябва да попада в клопката да мисли само за важните за цялата галактика проблеми и да пренебрегва грижата за отделните хора — погледна към Трипио и се усмихна:

— Или за отделните дроиди.

— Разбирам, сър — Трипио наклони глава към чашата на Люк. — Извинете ме, сър, може ли да попитам какво пиете?

— Това ли? — надникна в чашата си Люк. — Ландо ме научи как да го приготвям.

— Ландо? — повтори Трипио с неодобрение. Въпреки че беше програмиран да се държи учтиво, дроидът никога не бе харесвал Ландо. Нищо чудно, като се имаха предвид обстоятелствата около първата им среща.

— Да, но въпреки долнопробния си и съмнителен произход напитката е доста добра — каза Люк. — Нарича се горещ шоколад.

— О, разбирам — дроидът се стегна и продължи: — Щом сте добре, господарю, вероятно мога да се оттегля?

— Разбира се. Но преди това ми кажи защо дойде при мен.

— Принцеса Лея ме изпрати, разбира се — отговори Трипио, изненадан, че Люк изобщо е трябвало да го попита.

— Тя каза, че сте обезпокоен от нещо.

Младият джедай се усмихна и поклати глава. Лея винаги усещаше кога той се нуждаеше от ободряване, и търсеше начини да го развесели.

— Самохвалка — промърмори той.

— Моля?

— Лея иска да се похвали с новите си умения на джедай — махна с ръка Люк. — Държи да покаже, че дори посред нощ може да долови настроението ми.

Трипио поклати глава:

— Тя наистина изглежда загрижена за вас, сър.

— Знам — отговори Люк. — Просто се пошегувах.

— О! — Трипио се замисли над думите му. — В такъв случай да отида ли да й кажа, че вече сте добре?

— Разбира се. Предай й да не се тревожи за мен и да легне да поспи. Сутрешните неразположения, които все още я измъчват, са достатъчно тежки дори и когато не е изтощена до смърт.

— Ще предам съобщението ви, сър — кимна Трипио.

— И й кажи — тихо добави Люк, — че я обичам.

— Да, сър. Лека нощ, господарю Люк.

— Лека нощ, Трипио.

Проследи с поглед оттеглянето на дроида, тъжното настроение сякаш отново се канеше да го завладее. Трипио нямаше да го разбере, никой във Временния съвет не го бе разбрал. Но за Лея, бременна в третия месец, да прекара голяма част от времето си точно тук… Люк потрепери, но то бе от студения нощен ветрец. „Това място обладано от тъмната Сила е.“ Йода го беше казал за пещерата в Дагоба, където младежът бе принуден да се дуелира с Дарт Вейдър, който накрая се оказа самият Люк. Седмици наред го бе преследвал споменът за абсолютната мощ и присъствието на тъмната Сила, но доста по-късно разбра, че основната причина Йода да измисли това упражнение е било желанието да му покаже още колко път му остава да измине, докато стане истински джедай.

И сега често се чудеше как пещерата се бе превърнала в това, което бе сега. Чудеше се дали в нея не е живял някой или нещо, могъщ в тъмната страна на Силата. Както императорът някога бе живял тук.

Отново потрепери. Най-вбесяващото бе, че изобщо не можеше да усети в двореца концентрация на злото. Когато за пръв път изникна въпросът, дали да се преместят в императорския град, съветът го бе попитал и той беше принуден да стисне зъби и да признае, че тук не се усещат никакви остатъчни явления от присъствието на императора. Но това, че не ги усеща, не означаваше, че ги няма.