Тимъти Зан: Наследникът на Империята

Пейзажът потрепери. С малка част от съзнанието си Люк си спомни, че спи. Беше в покоите си в императорския дворец и сънуваше Бен Кеноби.

— Не, не ме сънуваш — увери го Бен в отговор на непроизнесената мисъл. — Но разстоянието между нас стана твърде голямо, че да се явя при теб по друг начин. Сега дори тази възможност не ми е позволена.

— Не — прекъсна го Люк. — Не можеш да ни напуснеш, Бен. Нуждаем се от теб.

Бен вдигна леко вежди, сянка на познатата усмивка пробяга по устните му.

— Ти нямаш нужда от мен. Люк. Ти си джедай, притежаваш Силата — усмивката угасна, за момент погледът като че се фокусира върху нещо, което Люк не можеше да види. — Както и да е, не аз решавам дали да замина или не.

Вече се забавих твърде дълго и повече не мога да отлагам пътуването си от този живот към онова от другата страна. Люк си спомни за последните мигове на Йода, как го молеше да не умира. Тогава учителят тихо изрече: „Могъщ съм аз в Силата, но не чак толкова могъщ.“

— Така върви животът — напомни Бен. — Някой ден и ти ще се изправиш пред това пътуване — образът му за момент се стопи в мъглата и после пак се появи. — Ти притежаваш Силата, Люк, и с постоянство и дисциплина ще станеш още по-могъщ — погледна го настойчиво: — Не бива никога да се отпускаш, да притъпяваш вниманието си. Императора вече го няма, но тъмната страна още е силна, не забравяй.

— Няма — обеща Люк.

Лицето на Бен се отпусна и той отново се усмихна.

— Пред теб има огромни опасности, Люк. Но ти ще намериш нови съюзници, там, където най-малко си ги очаквал.

— Нови приятели? — попита младежът. — Кои ще бъдат? Образът на Бен премига и избледня.

— Дойде време да се сбогуваме — каза той, сякаш не бе чул въпроса. — Обичах те като роден син, като ученик и приятел. Нека Силата бъде с теб, докато се срещнем отново.

— Бен!

Бен се обърна, образът избледня и дори в съня Люк разбра, че вече си е заминал. Сега съм сам, помисли си. Последният джедай.

Стори му се, че чува гласа на Бен, тих и неясен, сякаш долитащ много отдалеч:

— Не последният от старите джедаи, Люк. Първият от новите.

Гласът се стопи в тишината. Люк се събуди.

За момент остана легнал, загледан в смътните светлини на императорския град, които играеха по тавана над леглото, бореше се с причиненото от съня объркване и с огромната мъка, която го изпълваше. Първо убиха чичо Оуен и леля Беру, след това Дарт Вейдър, истинския му баща, който се бе жертвал, за да спаси живота му, а сега дори духът на Бен Кеноби го бе напуснал.

Оставаше за трети път сирак.

Въздъхна, измъкна се изпод одеялата, навлече робата и нахлузи чехлите. В покоите си имаше кухненски бокс и за няколко минути си направи екзотичната напитка, която Ландо му бе показал при последното посещение в Корускант. Затъкна сабята си в широкия колан и тръгна към покрива.

Беше се противопоставял упорито срещу преместването на столицата на Новата република тук, на Корускант, още по-силно бе възразявал срещу установяването на още неопитното ново правителство в стария императорски дворец. Символното значение на този акт бе напълно погрешно, особено за една група, която според него имаше склонност да обръща прекалено голямо внимание на символите.

И все пак трябваше да признае, че въпреки всички недостатъци гледката от двореца е величествена.

Изправи се на ръба на покрива и се облегна на изящния каменен парапет, който стигаше до кръста му. Хладният нощен бриз рошеше косите му. Дори след полунощ градът на императора гъмжеше от живот, светлините на превозните средства по улиците проблясваха в сложна плетеница и рисуваха постоянно променящи се картини. Ниските облаци над главата му, осветени от блясъка на града и прелитащите от време на време совалки, се простираха във всички посоки, безкрайни като самата столица. Далеч на юг се виждаше планината Менарай, покритите със сняг върхове блестяха подобно на облаците с отразената светлина на града.

Люк се беше загледал в планината и едва долови тихото отваряне на вратата на двайсетина метра от него.

Ръката му автоматично се присегна към лазерния меч, но движението спря на средата. Бе усетил кой е.

— Тук съм, Трипио — извика.

Обърна се. С-3РО се тътреше към него по покрива. Дроидът излъчваше обичайната смесица от облекчение и загриженост.

— Здравейте, господарю Люк — поздрави той и изви глава, за да надзърне в чашата му. — Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих.

— Няма нищо — отговори Люк. — Просто исках да поизляза на чист въздух.