Тимъти Зан - Тъмната сила

Сега ще остави бунтовниците да се радват на малката си победа. Вероятно ще бъде и последната.

Техниците от „Куенфис“ затвориха дупката в корпуса на преддверието за рекордно кратко време. Корабът, за който Люк бе помолил, го чакаше в хангара и той излетя в космоса по-малко от час след унищожаването на втория звезден разрушил и бягството на първия.

Намирането на малък катапулт сред всичките останки от битката се бе оказала непосилна задача за хората на Карде. За един джедай това не представляваше никакъв проблем.

Откриха Мара в безсъзнание заради почти изчерпания запас от кислород и лекото сътресение. Авис я качи на „Волният Карде“ и се отправи с безразсъдна скорост към лазарета на пристигналия най-сетне звезден кръстосвач. Люк видя как я качиха на борда, и пое обратно към „Катана“. Щеше да се върне на Корускант с товарния кораб.

Чудеше се защо му се бе сторило толкова важно да намери Мара. Не знаеше. Можеше да изброи стотици причини, от простата благодарност за помощта й в битката до твърдението, че спасяването на човешки живот е неразделна част от задълженията на джедая. Но всички те бяха само благовидни обяснения. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че просто трябваше да го направи. Може би го водеше Силата. Или това беше последен изблик на младежки идеализъм и наивност. Предавателят на контролното табло пред него избръмча:

— Люк?

— Чувам те, Хан. Какво става?

— Върни се на „Катана“. Веднага.

Люк погледна към тъмния кораб пред него и го побиха тръпки. Гласът на Хан звучеше ужасно.

— Какво става?

— Имаме неприятности — отвърна той. — Знам какво замисля Империята. И то никак не е хубаво.

Люк преглътна:

— Идвам веднага.

— И така — каза Траун. Блестящите му очи светеха със студен огън, когато вдигна поглед от доклада на „Съдник“. — Благодарение на вашето настояване да ме забавите, загубихме „Решителен“. Предполагам, че това ви прави щастлив.

Кбаот посрещна спокойно погледа му.

— Не ме обвинявайте заради некомпетентността на вашите бъдещи завоеватели — отвърна той. Гласът му беше също толкова студен. — Макар че вероятно това не се дължи на некомпетентността им, а на уменията на бунтовниците. Може би вас щяха да ви убият, ако вместо „Решителен“ там бе отишла „Химера“.

Лицето на Траун потъмня. Пелаеон пристъпи с една крачка към върховния адмирал, малко по-навътре в защитната сфера на йосаламирите зад командното кресло, и се приготви за избухването. Но Траун се контролираше великолепно.

— Защо дойдохте? — попита той.

Кбаот се усмихна и се извърна настрани.

— Когато пристигнахте на Уейланд, ми обещахте велики неща, адмирал Траун — каза той и спря да разгледа една от скулптурите, пръснати из командната зала. — Дойдох, за да се уверя, че обещанията ще бъдат спазени.

— И как възнамерявате да го направите?

— Като ви уверя, че съм прекалено важен, за да ме захвърлите просто така — отвърна Кбаот. — Исках да ви уведомя, че се връщам на Уейланд, за да поема командването на проекта в планината Тантис.

Пелаеон усети как невидима ръка го стяга за гърлото.

— Проектът в планината Тантис ли? — повтори спокойно Траун.

— Да — кимна Кбаот и се усмихна, когато погледът му се спря на Пелаеон. — Знам за него, капитане, въпреки жалките ви усилия да скриете истината от мен.

— Искахме да ви спестим излишни тревоги — увери го върховният адмирал. — Например неприятни спомени, които проектът би могъл да събуди.

Кбаот го изгледа изучаващо:

— Може и така да е — призна той с едва доловима насмешка в гласа. — Ако това е бил истинският ви мотив, благодаря ви. Но вече е минало времето за такива дреболии. Откак напуснах Уейланд, мощта и способностите ми нараснаха, адмирал Траун. Вече няма нужда да се грижите за моята чувствителност — той се изпъна в цял ръст и когато отново проговори, гласът му прокънтя в цялата зала: — Аз съм Кбаот, майстор джедай. Силата, която обединява галактиката, е мой слуга.

Траун се изправи и бавно каза:

— А вие служите на мен.

Кбаот поклати глава:

— Вече не, адмирале. Кръгът се затвори. Джедаите отново ще управляват.

— Внимавай, Кбаот — предупреди го върховният адмирал. — Позирай колкото искаш, но никога не забравяй, че дори ти не си незаменим за Империята.

Рунтавите вежди на джедая отскочиха нагоре и от появилата се на лицето му усмивка Пелаеон потрепери. Много добре си спомняше тази усмивка от Уейланд. Точно от нея най-напред бе разбрал, че Кбаот е луд.