Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Това едва ли е най-дипломатичното нещо, което си могъл да направиш.

— Той ме доведе до пещерата — възрази майсторът джедай. — Искаше да влезе и да те види. Реших, че го заслужава. А и това, което става, вероятно засяга и двете групи.

— Възможно е — Мара се огледа. — Къде е този твой водач?

— Някъде горе — отвърна Люк и напосоки освети тавана на пещерата с фенерчето си. Всеки от минокоподобните комджайци, който попадаше в лъча, се дърпаше встрани.

Един обаче остана. Бе сякаш по-дребен от другите. Кожата му бе с по-различен оттенък в сравнение с другите, които се бяха скупчили около него, нехайно захванали се за процепите и издатините в тавана. За разлика от тях този се бе изправил непохватно на една издадена част от стената.

— Този ли е? — попита Мара.

— Да — отвърна Скайуокър. Той задържа светлината за момент върху комкаеца, след това отново насочи лъча към пода на пещерата. — Казва се Дете на ветровете.

Мара кимна. Тя си спомни за полета през каньона и за множеството пещери, които бе видяла по стените му.

— Да разбирам ли, че комкащите обитават скали?

— Гнездото му се намира на скала — отвърна Люк. — Освен това баща му е договарящ.

— Високопоставени приятели, а! Това може да е от полза.

— Не съм сигурен, че думата „приятели“ е на място — сухо каза джедаят. — Изглежда, са отмъкнали зад гърба ми изтребителя. Дете на ветровете или не може, или не иска да ми каже къде са го скрили. Трябва да са били много, за да го преместят.

— Бъди сигурен, че са били много — увери го Мара с гримаса. — Знам го от опит. Комджайците направиха същото с моя „Защитник“. Внесоха го в пещерата и го оставиха някъде. Изглежда, имат повече общо с комкайците, отколкото им се иска.

— Всъщност твоят „Защитник“ не е много далеч — каза Люк. — С Арту го видяхме, когато идвахме. Той го прегледа набързо. Не е повреден.

— Това е чудесно — отвърна Мара. Малка тежест се смъкна от раменете й. „Защитник“ може и да не беше в състояние да я откара до дома, но без него не можеше дори да се отлепи от тук. — Като имам предвид през какво е минал Карде, за да се сдобие с него, ще ме убие, ако го изгубя. Той кога ще дойде с подкрепление?

Люк трепна.

— Ами… ако трябва да бъда откровен… казах му да не изпраща никой.

Мара усети, че устата й пресъхва.

— Така ли си му казал? — попита тя, опитвайки се да запази гласа си спокоен. Ако Люк отново започваше да се връща към старите си джедайски привички… — Нали не си въобразяваш, че двамата ще имаме голямо предимство, ако се опитаме да превземем крепост, пълна с неизвестни неприятели?

— Изобщо не съм мислил да превземам крепостта — възрази той. — Просто реших, че няма да е добре в Нираван да нахлуе многочислена бойна сила. А и не знаехме какво е положението ти.

— Имаш право — съгласи се Мара. Топката, в която се бе превърнал стомахът й, се поотпусна. — Значи във външната система едва ли те очаква звезден кръстосвач?

— Съмнявам се, че Новата република може да отдели дори и въоръжен транспортен кораб — отвърна Скайуокър. Лицето му доби сурово изражение. — Нещата вървят доста зле.

— Каамас и Ботауи, нали?

— Каамас и Ботауи и още хиляди други светове, които използват унищожението на Каамас като извинение, за да разчистят старите си сметки със съседите — допълни той. — Честно казано, започвам да се чудя дали изобщо е възможно да се сложи край на това.

— Ободряваща мисъл — тихо каза Мара. — Хайде да се оправяме с проблемите един по един, какво ще кажеш? Да започнем с проверката, дали тези заплашващи са същите, които търсим. С Фаун смятаме, че видяхме един от чуждоземните кораби да навлиза в системата, когато излязохме от хиперпространството, но беше твърде далеч, за да бъдем сигурни.

— О, същите са — увери я Люк. — Два от тях ме ескортираха до планетата и след това се опитаха да ме свалят.

Мара направи гримаса.

— Мисля, че това ясно показва на чия страна са.

— Не е задължително — възрази той. — Или поне не е задължително да остане така. Може да успеем да ги убедим… Чакай малко. Договарящият дойде.

Мара кимна. Вече бе усетила очакването.

— Ще се наложи да ми превеждаш — каза тя на Люк. — Хубаво би било да можех да ги чувам сама.

— Е, да, щеше да е по-лесно — съгласи се той. Челото му се сбърчи в размисъл. — Да опитаме… дай си ръката.

— Да ти дам ръката си? — повтори Мара, свъси се и протегна лявата си длан към него.

— Аз усещам тях — обясни майсторът джедай и здраво хвана ръката й, — а ние се усещаме един друг. Ако можем да усилим достатъчно връзката…