Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Защото чрез тази дълбока душевна връзка Мара напълно бе разбрала Люк Скайуокър. Бе разбрала всичко за него: надеждите и страховете му, успехите и провалите, предимствата и слабостите, най-големите му радости и най-дълбоките му и скрити скърби. Бе видяла най-съкровеното в него, същността на съществото му. И Мара знаеше, че както той е отворен за нея, така и тя е отворена за него.

Но не беше така страшно и опасно, както бе очаквала. Напротив, беше много окриляващо. Мара никога не бе изпитвала такава дълбочина и откритост в отношенията с друг човек, който да я разбира така пълно, както и тя него. Никога не бе допускала, че такава връзка е възможна. И не си бе давала сметка, колко силно я желае.

Точно това бе най-изненадващото: след толкова години да осъзнае колко много я бе наранило собственото й решение да се затвори за другите. Осакатило я бе по същия начин, както упоритият й отказ да поеме отговорността за джедайските си способности, ограничили развитието й в Силата. Прозрението бе невероятно, при това дошло насред битка. Мара можеше само да съжалява, че не бе дошло по-рано. А идваше, когато й предстоеше да умре.

Защото смъртта наистина дебнеше да я грабне по един или друг начин. Мускулите й вече се уморяваха от непрестанното отбиване на яростното нападение и Мара разбра, че нямаше да може да издържи дълго, в най-добрия случай още няколко минути. Трябваше да действа сега, докато още имаше сили, или и Люк щеше да загине с нея.

Планът, който бе замислила, можеше да елиминира опасността от стража пред нея, но не и да обезвреди и двата му бластера достатъчно бързо, за да не допусне да я застигне фатален изстрел. За миг си помисли за Коран Хорн и способността му да поглъща и да разпръсква енергия. Мара никога не бе притежавала това умение и сега не бе времето да го овладява. Не, тя щеше да хвърли лазерния си меч по набелязаната цел, стражът щеше да стреля по нея и тя щеше да умре. Можеше само да се надява, че преди да издъхне, ще се вкопчи в живота достатъчно дълго, за да завърши това, което бе намислила.

Не, Мара, не!

Това нейна мисъл ли е? — запита се тя. — Или на Люк?

Трябва да го направя, Люк! Тази мисъл бе нейна. През собствените си страхове и разкаяния Мара усети вълната от отчаяние, която обзе Люк, докато трескаво обмисляше план, в който да не й се налага да умре.

Но такъв нямаше. Мара вече бе премислила всяка възможност. Просто нямаше начин Люк сам да отбива изстрелите на четири бластера, след като два от тях щяха да стрелят в гърба му. Но ако тя можеше да остане жива достатъчно дълго, за да може тялото й да го защити, докато стражът пред нея бъдеше елиминиран…

Докато още имам сила, напомни си тя. Моментът бе дошъл. Мара си пое дълбоко дъх…

Не! — негласният възглас премина през мрачната й решимост. — Чакай! Виж!

Мара нямаше възможност да отделя никакво внимание освен на стражевия дроид и бластерите му. Но и не се налагаше. Люк вече бе съзрял новия критичен фактор в битката и образът му премина в съзнанието й чрез Силата.

Вдясно от Мара, протегнал напред като оръжие малкия си електрически оксижен, Арту решително се придвижваше на колесната си система към нейния нападател.

Първата мисъл, преди да си даде сметка, колко малко време бе изтекло от започването на битката, беше какво бе забавило толкова много астромеханичния дроид да си вдигне металната задница и да се притече на помощ. Втората й, малко непочтителна мисъл бе, че Арту е избрал да атакува нейния нападател вместо нападателя на Люк, и Мара се запита дали прекомерната покровителственост на Скайуокър не се бе пренесла и върху него. Третата й мисъл бе, че майсторът джедай е прав. Това можеше да е мигът, от който имаше нужда, възможността да изпълни плана си, без да й се налага да загива.

Арту вече бе стигнал почти до стражевия дроид. Между полюсите на оксижена му прескачаше синя искра. Стражът, разбира се, много добре долавяше присъствието му.

Въпросът беше какво щеше да направи… В съзнанието на Джейд мина видение. В него двамата с Люк лежаха на пода сред преплетените нишки. Тя усети как ахна. Това видение от бъдещето ли беше? Как лежат мъртви на пода? Беше ли планът й обречен на неуспех?

Видя ли? — стигна до нея въпросът на Люк през внезапно обзелия я страх. — Разбра ли?

И тогава видението изчезна и Мара разбра какво имаше предвид той. Не видение за смърт, а надежда за живот: приносът на Люк към плана й.

Разбрах — отвърна тя.

Готова…

Мара усети как стисна зъби още по-силно. Без да спира да отбива изстрелите с лазерния си меч, тя се подготви. Арту почти бе стигнал до дроида. Между полюсите на оксижена му все така прехвърчаха искри…