Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Скалата е изгладена от огнените трески, които минават оттук години наред — Мара прокара длан по повърхността на камъка.

Арту потръпна и избипка уплашено.

— Едва ли този път ще ги срещнем — успокои го Люк, докато освобождаваше малкия дроид от мрежата. След това я нави и я пъхна в тайното отделение на Арту. — Рояци с такива размери не могат да остават дълго заедно. Няма достатъчно храна за всички.

— Да се надяваме, че са достатъчно умни, за да го знаят — обади се Мара.

— Имате щастие, че дойдохте сега — каза Дете на ветровете. — През последните няколко сезона имаше много дъждове и Езерото на малките риби много нарасна.

— А малките риби нараснаха ли? — попита Мара.

— Не знам. Важно ли е? — изпърха с криле Дете на ветровете.

— Пошегувах се.

— О! — малкият комкаец погледна към Люк. — Исках да кажа, че скоро входът може да бъде залят.

— Ясно — отвърна джедаят. — Но засега не е и вие ни доведохте благополучно дотук.

— Това беше голяма чест за нас — каза Дете на ветровете.

— Какво искате да направим сега?

— Вече направихте предостатъчно — отговори Люк. — Благодаря ти. Благодаря на всички ви.

— Да ви изчакаме ли? — настоя Дете на ветровете. — За нас ще бъде чест да ви изчакаме и да ви върнем до летящата ви машина.

Скайуокър се поколеба. Може би щеше да е много полезно да ги изчакат и да ги върнат при изтребителя. За съжаление…

— Проблемът е, че нямам представа, откъде точно ще излезем.

— Ще гледаме — твърдо каза младият комкаец. — Другите също ще гледат.

— Добре — съгласи се Люк, нетърпелив да приключи с обсъждането и да продължи пътя си. — Благодаря ви.

— В какъв ред ще влезем? — попита Мара.

— Аз съм първи — отговори джедаят, седна на ръба на отвора и спусна крака вътре, — Арту е втори, а ти — последна. Ще се оглеждам за стеснения и ще ги разширявам. Ако пропусна някое, ще трябва ти да се оправяш с него.

— Добре — тя откачи лазерния меч от колана си. — Успешно приземяване и гледай да не си счупиш краката по пътя.

— Благодаря — той активира собствения си лазерен меч, завъртя лъча, така че да застане над протегнатите му крака, и се отблъсна.

Спускането не беше толкова опасно, колкото Люк се бе опасявал. Годините, през които огнените трески бяха минавали през прохода, наистина бяха изгладили скалата, но по-важното бе, че бяха отстранени повечето препятствия по пътя. Докато се пързаляше надолу, само два пъти му се наложи да сече парчета стърчаща скала, като при това в единия случай това не беше толкова необходимо. Зад себе си чуваше тракане на метал. Малкият дроид се пързаляше надолу, пиукайки нещастно.

Спускането им завърши в един от тунелите, където тримата бяха прекарали последните две седмици. Люк хвана Арту и го отмести навреме, за да осигури на Мара място за приземяване.

— А, ето ни отново тук — каза тя и освети наоколо с фенерчето си. — Не ми изглежда много познато. И накъде би трябвало да тръгнем?

— Според местоположението на крепостта натам — отговори Люк и посочи наляво.

— Добре — съгласи се Мара. — Да тръгваме.

Умишлено или случайно комкайците добре бяха избрали мястото за начало на пътуването им. Двамата с Мара бяха изминали едва стотина метра, когато след един завой на прохода се озоваха пред добре познатата естествена каменна арка.

— Пристигнахме — тихо каза Люк. — Бъди готова. Ако знаят за стълбището, вътре сигурно ни чакат стражи.

Стражи нямаше. Петнайсет минути по-късно, след като се бяха преборили с тесния процеп в кортосната скала, отново бяха в подземната зала.

— Явно не знаят за стълбището — отбеляза Мара и освети с фенерчето си процепа, който бяха направили първия път в жълтата стена.

— Или не могат да стигнат до него — отвърна Скайуокър. — Дори заключващите механизми на вратите като че бяха направени от хиджарнски камък.

— Не ме разбирай погрешно… Просто се радвам, ако този път пропуснем срещата с домакините ни — побърза да уточни Мара. — Питам се колко ли от електропроводите работят?

— Сигурно повече, отколкото предишния път — джедаят обърна лъча на фенерчето си в другата посока. Както и тогава, другият край на залата тънеше в мрак. — Аз пък се питам колко ли е дълга залата?

— Не може да е прекалено дълга — отговори Мара. — Не забравяй, че някъде там е езерото.

— Да — каза Люк. — Да имаш някой мъдър съвет, преди да започнем?

— Само много да внимаваме — тя пристъпи до него. — Един до друг, докато можем, дроидът зад нас, лазерните мечове и сетивата в готовност.