Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Планетарният щит е свален — извика тя, минавайки край Гаврисом. — Поне над Древстран.

— Къде отивате? — извика калибопът след нея.

— Да се опитам да спра стрелбата.

По коридора навън тичаха десетина ишорци в брони, стиснали бластерните си карабини в ръце. Притиснати до стената, за да не им пречат, двамата й телохранители ногри вдигнаха поглед към нея.

— Съветник…

— Хайде — отвърна Лея. Тя откачи лазерния меч от колана си, присегна се към Силата за мощ и съвет и се присъедини към ботанците.

Хан влетя в пилотската кабина на „Хилядолетен сокол“ и едва успя да спре пред контролното табло.

— Къде? — каза той и се отпусна тежко в пилотското кресло.

— Там — напрегнато отвърна Елегос и посочи през илюминатора към тъмния кораб, който се носеше в пространството на не повече от два километра от тях. — Не знам чий е, но… — той не довърши. Прекъсна го още една червена светкавица, която проряза черното космическо пространство, устремена към планетата. — Ето… видяхте ли?

— Да — тихо отвърна Хан.

Сърцето му се сви от вледеняващ страх, докато бързо натискаше бутоните за аварийно стартиране на двигателите. Елегос може и да бъркаше кой кораб на кого е, но бившият контрабандист не бъркаше нищо. Изстрелът бе дошъл от флагмана на ишорската оперативна част, бойния кръстосван „Надмощие“. Корабът, на който Лея се намираше в момента. Още един изстрел, отправен към повърхността на Ботауи, проряза черния космос.

— Знаете ли как да освободите доковия фланец? — попита Соло каамаския доверител, докато ръцете му танцуваха по контролното табло.

— Да, струва ми се…

— Действайте — прекъсна го Хан. — Веднага.

— Да, сър — Елегос стана от креслото и се отправи към вратата.

Двигателите на „Хилядолетен сокол“ вече набираха мощност. Соло натисна бутона на комуникационната конзола и въведе пълно честотно търсене. Щяха да си платят прескъпо за това независимо какво си въобразяваха, че правят! Синхронизиращите стойности на стабилизатора, който току-що бе сменил, вече излизаха на екрана. Той влизаше в режим…

— До всички кораби, говори президентът на Новата република Гаврисом — изгърмя напрегнат глас по високоговорителя в пилотската кабина. — Останете по местата си, не стреляйте! Повтарям, останете по местата си и не стреляйте! Инцидентът не е…

Той така и не можа да довърши изказването си. Изведнъж на тази честота се разнесе пукот от заглушаване…

— В атака! — чу се нов глас. — До всички корелиански части! В атака по ваша преценка!

Хан зяпна към високоговорителя. Какво правеха корелианците? Скенерът прехвана нова честота.

— В атака! — разнесе се гърлен монкаламариански глас. — До всички монкаламариански кораби, в атака!

— В атака! — уверено призова на родния им език диамалски глас на друга честота.

— В атака! — дойде лаещият ишорски отговор на трета.

Хан погледна към армадата от кораби. Сърцето му биеше до пръсване. Не. Не, това бе лудост… Не, няма да го направят!

Но го направиха. Всички кораби лениво се размърдаха. Едни се отправиха към открития космос за по-добра маневреност, други просто обърнаха оръдията си, за да се прицелят в противниците си. Първите турболазерни изстрели засвяткаха пред очите му. Зад гърба му Елегос влетя в пилотската кабина.

— Фланецът е освободен — задъхано каза той и седна в креслото на втория пилот. — Можем да тръгнем… — той не довърши. Очите му недоверчиво обходиха сцената от другата страна на илюминатора. — Какво става? — тихо попита каамасецът. — Хан… какво става?

— Това, което виждате — мрачно отвърна Соло. — Новата република е във война.

Пътуването до другата страна на Ръката на Траун и езерото, за което спомена Дете на ветровете, отне петнайсет минути. Първоначално Люк се отнесе скептично към идеята младите чуждоземци да ги пренесат, да не говорим за възможността да бъдат забелязани от неприятелската група в крепостта.

Но комкайците го изненадаха и в двете отношения. И докато майсторски се вмъкваха в сенките на дърветата, скалите и планинските дерета, майсторът джедай започна да се успокоява за тази фаза на операцията. Мара също вече бе насочила мислите си към края на краткия им полет. За съжаление същото не можеше да се каже за Арту. Увиснал в средата на мрежата, която с Мара успяха да измайсторят от последните си запаси синтетично въже, малкият дроид стенеше и мърмореше през цялото време.

Процепът в скалата се намираше на не повече от десет метра от края на езерото и се спускаше под доста остър ъгъл, а входът му бе скрит под малка козирка от обрасла с трева пръст.