Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Тя усети как Люк отърсва умората от съзнанието си.

— Права си — той също разкопча предпазните колани. — Ако можем да заведем Арту до компютърен вход…

— Чакай, чакай! — възрази Мара, пресегна се и сложи ръка на рамото му. — Нямах предвид веднага. Никъде няма да ходим, докато не излекуваш изгарянията си.

— Не са страшни — възрази Люк и сведе поглед към следите по дрехите си. — Мога да се оправя.

— Вярвам ти — каза тя. Умората и собствената й болка прибавиха нежелана нотка на подигравка в думите й. — Ще го кажа по друг начин: няма да отида никъде с теб, докато не се излекуваш. Едва успя да се справиш с последната атака… не искам да пилееш концентрацията си по стари рани, които можеш да излекуваш с няколко часа почивка. Разбра ли?

Той я погледна ядно, но зад погледа му Мара усети неохотното му съгласие.

— Печелиш — каза джедаят с въздишка и отново се отпусна в седалката. — Но веднага да ме събудиш, ако стане нещо. Ще поставя фразата „Добре дошъл отново“, за да ме извадиш от транса — Мара кимна. — А дори и да не се случи нищо, ме събуди след два часа — добави той и затвори очи. — За не повече от два часа те ще успеят да преместят повредените кораби и да извадят другите от задните редици. Трябва да се върнем преди това, ако искаме да спрем Парк да предаде крепостта на Бастион.

И без да дочака отговор, пое дълбоко въздух и отпусна глава на облегалката. Мислите и чувствата му се проясниха и избледняха и Люк изпадна в транс.

— Не се тревожи за Бастион — тихо каза Мара. — Аз ще се погрижа за него.

В продължение на няколко секунди тя стоя, гледайки лицето му. Вихър от чувства мина през мрака на стаената й болка. Познаваха се от десет години. Десет години, които можеха да са изпълнени с приятелство. Години, които Люк бе пропилял в самотно и арогантно-глупаво странстване през царството на безполезната болка и съмненията.

Мара нежно прокара пръст през челото му, отстранявайки няколко паднали кичура коса. И все пак те бяха тук заедно и мъжът, когото някога бе толкова уважавала и харесвала, най-сетне се бе върнал на предначертания за него път. А може би двамата бяха застанали на предначертания за тях път.

Зад нея прозвуча колебливо въпросително пиукане.

— Лечебен транс — отвърна Мара на малкия дроид, махна предпазните колани и се надигна от седалката. — Ще се оправи. Наглеждай нещата!

Дроидът отново изпиука, внезапно станал подозрителен.

— Излизам — отвърна тя и провери дали бластерът на китката й и лазерният меч са закачени по местата си. — Не се притеснявай. Ще се върна.

Мара се промуши покрай малката машина, пренебрегвайки потока от коментари и въпроси, и отвори изходния люк. Дете на ветровете прелетя покрай нея в мига, когато вратата се отвори, поцвърча няколко секунди и изчезна в сгъстяващия се мрак.

За момент Мара погледна назад, към главата на Люк, която се виждаше над облегалката, питайки се дали не се е досетил за плана й. Невъзможно беше. Тя внимателно го бе запазила в тайна в себе си, зад психическите прегради, които Палпатин толкова отдавна я бе научил да издига. Старият Люк, онзи, обсебеният от манията да решава всеки проблем сам, щеше да премине през преградите, за да разбере истината. Новият Люк нямаше да го направи никога. По-късно вероятно щеше да съжалява за пропуска си. Но щеше да е късно.

От нея зависеше Парк и чисите да не предадат на Империята тайните на Ръката на Траун. Тя щеше да ги спре. Независимо от цената.

Малкият астромеханичен дроид я гледаше безмълвен. Стойката му напомняше уплашено дете.

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Ти само го наглеждай!

Арту издаде окаян стон в знак на потвърждение. Мара се присегна напред със Силата, обърна се и заслиза по стълбата. Щеше да ги спре. Независимо от цената.

Дори късно през нощта древстранският космодрум бе като кошер. Забързани по работата си, пешеходците и превозните средства хвърляха дълги сенки на ярките светлини на лампите. „Тази светлина, помисли са Навет, докато вървеше, ще превърне космодрума в идеална мишена за бойните кораби в орбита над планетата.“ Дали същата мисъл не караше тълпите край него да бързат?

Имперският агент тихо свирна и незабавно получи отговор от един куп щайги, подредени вдясно от него. Той ги заобиколи и завари Клиф, който го очакваше.

— Докладвай — тихо каза Навет.

— Готови сме — също така тихо отвърна Клиф. — Тя влезе преди около час и изключи всичко. Дадох на късо една от лампите, за да имаме възможност да влезем.